Няма да плача, няма да умолявам да ме пуснат, нямам никакво намерение да се унижавам повече. Ако ще да умра! Аз вече умрях веднъж, докато ме душаха макаците на Петстотин и трети. В тази смърт няма нищо подобно.
Ето ви я вашата гробница! Да го духате!
И всички, които се боят дори да си спомнят после за нея - също да го духате! Те не можаха да сломят Деветстотин и шести, моя приятел - той умря, но не се предаде - няма да сломят и мен. Аз съм готов. И знаете ли какво?
- Благодаря, че ме вкарахте тук! Направихте най-страшното, което можехте да направите с мен! И какво? Да, аз съм в шибания сандък, но затова пък съм свободен! Защото сега мога да мисля за каквото си искам! Точно така! Свободен съм!
Започва да ме стърже коремът - време за закуска е. В интерната храненето е по строг режим - за деветте години, прекарани тук, стомахът ми е дресиран желязно. Той уверено произвежда стомашен сок и си иска полагащата се доза храна. В осем часа - закуска, в два през деня - обяд, в седем вечерта - вечеря, така е устроен светът, така е било открай време и винаги ще бъде така. След като не получава подаяние, той започва да ме смила отвътре.
Мога да изтърпя глада. Това не е моето тяло.
Мога да си отвлека вниманието. Мога да се опитам.
Деветстотин и шести го умориха, защото не искаше да разбере, че родителите му са престъпници. А нали това е всичко, което трябва да знаем за тях, казват ни ръководителите. Тяхната вина е в нашата кръв; ние сме отговорни за делата на родителите си от самото ни раждане. Ние изобщо нямаме право да съществуваме, но Европа ни дава шанс да изкупим престъплението на родителите си, да се реабилитираме.
За целта трябва винаги да слушаме. Да си мечтаем само за това да служим на обществото. И да помним - да оправдаваме родителите си, е престъпление. Да обичаме родителите си е престъпление. Да си спомняме за тях, е престъпление.
Съблюдавай тези заповеди и някой ден, ако можеш да преминеш през изпитанията и да си вземеш всички изпити, интернатът ще те пусне.
Играх по правилата толкова, колкото можах. Но има неща, които не могат да се изтърпят.
Аз си останах аз, но сега съм в гробницата. И ето че всичко е загубено; и всичко е позволено.
Вече не могат да ме накажат по-тежко. Значи сега мога да направя най-тежкото злодеяние. Да направя така, както постъпи Деветстотин и шести. Да си спомня за своите родители... Да ги помена.
От абсолютната тъмнина започвам да обелвам ядрата на изтрити, забранени ми от самия мен образи. Подбирам скритите далеч-далеч избелели обвивки отломки - картини, гласове, сцени. Удава ми се трудно - толкова често съм се клел на всички, че не помня нищо за живота си преди интерната, че сам съм повярвал на клетвите си.
Успявам да събера малко - някакъв дом с шоколадени стени, отпуснало се в прозрачен чайник цветче от зелен чай, стълба към втория етаж... И малко разпятие, изсечено от черно дърво и висящо на най-видното място. Венецът от тръни е украсен с позлата. Цветчето се размива, пречупено от зелената вода и изтеклото време, но Христос, увиснал на кръста си, е изсечен твърдо в паметта ми - навярно дълго съм го гледал. „Не се бой, детенце, Господ е добър, той ще ни пази, той ще ни защити!“
Мама?
- Не бива! - чувам аз вик.
Разбирам, че е моят собствен. Срамувам се.
- Предател! Малка гадина! Изрод! - Крещя на себе си, крещя на глас - в мегафона на железния сандък.
Непоносимо срамно ми е, че искам да видя майка си.
Не мога да надмогна срама си. Отстъпвам. Отвличам мислите си с друго.
Въртя се около Трийсет и осми - предал ли ме е, или ме е спасил? И около кучия син Двеста и двайсети, отново и отново около Петстотин и трети. Връщам се в болничната стая, превъртам всичко отново, действам по различен начин с пистолета, принуждавам Петстотин и трети да ме моли за пощада - и след като го заплювам в очите, все пак го убивам; съзнавам, че в действителност не съм го убил, и заклевам бъдещото ми аз да му отмъсти, непременно да отмъсти и на Петстотин и трети, и на неговите слуги, готвя планове - ще го подлъжа, ще го издебна, ще го застигна; репетирам с него по роли унижаването му, наслаждавам се на смъртта му в три, пет, десет различни изпълнения. Но не мога да се занимавам с това дълго -яростта изяжда твърде много въздух. Започвам да се задъхвам и оставям Петстотин и трети на мира.
И в този момент се изяснява, че мислите за майка ми никъде не са си тръгвали, че просто съм ги затъмнил с цялата тази явно неосъществима кървава безсмислица. Веднага щом Петстотин и трети се разсейва, започва да се вижда фонът - тя. Моята майка.
Прехапвам устни.
Високи скули, вдигнати в различни посоки вежди, светлокафяви очи, меки устни, усмивка, матова кожа... Косите са тъмноруси, събрани отзад... Синя рокля, две хьлмчета...