Може и да не е така. Може да съм пропуснал нещо или нещо да се е изтрило, или сам да съм го изтрил. Тази част от разговора изсъхва и се разпада на части, сякаш е залепена със слюнка. Опитвам се да преглътна - и не успявам. В устата ми е страшно сухо.
- Моля ви! Моля ви, дайте вода!
Приглушено. Мъртво.
Стрелката, показваща скоростта на времето, пада на нула. Бодърствам със затворени очи и спя с отворени. Мисля, че вече не може да стане по-лошо; а после усещам напън да си изпразня червата.
Удава ми се търпя известно време, защото си мисля, че ще е голям срам, когато най-накрая ме пуснат оттук. Ръководителите със сигурност ще разправят на всички, че съм се наакал от страх. Може би старшият ще го обяви направо на сутрешната проверка, ще ме изкара пред строя и ще разкаже на всички... Тази мисъл ме кара да успявам да се сдържам още няколко часа, макар че как може да се измери времето в тъмен железен сандък?
После изригвам и плача, и казвам: „Не, не, не“, а от мен въпреки това на тласъци излизат остро вонящи изпражнения. И всичко, което мога да направя, е гнусливо да повдигна ръце, за да не оцапам поне тях, и да престана да се мятам, за да не се омажа целият Опитвам се да успокоявам себе си - не е кой знае какво, всичко това е било вътре в теб, голяма работа, че сега се валяш в него! Преставам да усещам вонята сравнително скоро - само след няколко часа. Лайната засъхват.
Потъвам някъде, за да изплувам пак по-късно.
- Вода! Моля ви! Вода!
Струва ти се, че ако не отпиеш поне глътка - глътка от каквото и да е, без значение - ще умреш.
Но изобщо не умираш.
- Поне глътка! Мръсници! Една глътка! Свиди ли ви се?! Свиди ли ви се?!
И ето че въздухът пак свършва и последните капки, които трябва да пестя, излизат през очите ми. А после очите ми пресъхват.
Съжалявам, че се бях напикал и не се бях досетил да събера пикнята си в шепа - може би щях да успея да я пренеса до устата си. Съжалявам, че не бях изтърпял да се постискам още и бях прахосал толкова влага, преди да сключа в тоалетната пакта си с Двеста и двайсети. Мечтая си тя все още да беше в мен - солена, гореща, каквато и да е - но вече съм пресъхнал там.
Удрям главата си в капака, и пак: „На ти! На ти! На ти!“ - и губя съзнание, постигнал съм каквото съм целял. После през забравата прониква сън и сънят ми е за вода. Аз съм в тоалетната в навечерието на бягството и пия, пия от крана на чешмата нещо горещо. Тъмно е - така че не виждам нищо. Може би това е пикня, може би е кръв, а може и да е зелен чай.
Събуждам се с треска.
Във въздуха плава огромно чаено цветче. Аз се качвам по трапа на гордия „Албатрос“, междугалактически кораб...
Той ще ни защити. Дайте ми детето. Аз му обещах теб. Кой е баща му? Той ще ни защити от лошите хора. Принудени сме. Не се бой! Ела тук! Да не сте посмели! Не искам! Помогни ни! Не плачи! Скрий ни! Тихо! Млъкни! Не!
Той не ме чува! Той не ме чува, мамо!
Ти обеща, той обеща, всички обещаха и всички лъжат! Той спи или е умрял, или не му пука за нас двамата с теб, той не възнамерява да се намесва или е страхливец и слабак! Той не ме чува - а по-скоро се прави, че не чува, за да не се намеси! А те - те чуват всичко, те са ни намерили, нито ти успя да ни скриеш, нито той.
Дайте детето. Дайте го.
Кой е баща му? Не е ваша работа.
Кой е баща ми? Кой е баща ми?! Къде беше баща ми, когато ме взимаха?! Имал ли съм изобщо баща?!
Не се бой. Не плачи. Не се бой. Не плачи.
Той ще те защити. Той ще ни предпази. Той ни предаде. Той си е запушил ушите. Той си е затворил очите. Той позволи да ме вземат. Той ме предаде на тях. Той те погуби. И знаеш ли какво? Знаеш ли какво, мамо?!
Заслужаваш си го, глупачке! Как може да повярваш на този на кръста?! Той можеше да отпрати хората с маските и не го направи! Можеше да ни скрие - и не го направи. Що за бог е това? Що за нищожен страхлив бог? Шибан мъченик! „Исус е търпял и иска и от нас същото“, така ми казваше ти!
Заради кого страдаш? Заради кого страдам аз? Кой е той?!
Не е ваша работа. Не е моя работа?!
Да беше признала, че просто не знаеш кой е той! Да беше признала, че нямам баща! Че изобщо не си ги броила твоите мъже! Че си пускала на всички наред и заради това не можеш да посочиш виновния! Така ти се пада, уличнице!
Но аз какво общо имам с това?! Защо и аз трябва да се мъча?
Аз се въртя, размазвам лайната - и крещя, крещя - а може би не издавам нито звук. После отново пропадам в черната пустота, и се мятам насред нищото, и се бия с Петстотин и трети, и бягам от маските, и ме насилват публично на утринната проверка, и се изкачвам по трапа на „Албатроса“, който никъде няма да полети, и ме бият в стая за събеседване, и съм заключен в дома с разпятието, и на вратата се почуква, и аз побягвам към втория етаж, за да се скрия там в гардероба, но стълбата не свършва, тя има милион стъпала и аз бягам, и бягам, и бягам, но въпреки това не успявам и падам долу, в ръцете на човек с маска...