Защо аз?! Защо аз трябва да плащам?! Какво съм направил?!
Защо ме вземат?! Защо ме затварят в интерната?! Несправедливо е! Нека тя да си плати за всичко сама! Нека шибаният ми баща се появи и той да си плати! Защо аз?! Защо те безобразничат, а наказват мен?!
Защо изобщо си ме създала, мамо? Защо си ме родила? Трябвало е да направиш аборт, трябвало е веднага да вземеш хапче и да ме изхвърлиш в кръвта си в пустотата, докато съм бил безмозъчна буца клетки, а ако си научила всичко по-късно, е трябвало да ме изчегърташ къс по къс с лъжичка и да ме изхвърлиш в торбичка на боклука! Защо си ми запазила живота? Нали си знаела какво ме чака, какво правят с такива като мен! Знаела си, че на мен ще ми се наложи да плащам за греховете ти!
- Пуснете ме! Пуснете ме! Пуснете ме оттук!
Деветстотин и шести не е молил за пощада - и е умрял, идиотът. А може и да е молил - и пак е умрял. Щом е такъв горд, не ми пука за него! Аз искам да се измъкна оттук! Трябва да се измъкна от този сандък!
- Умолявам ви! Пуснете ме! Моля ви! Ама моля ви...
Отново сън и отново този дом - масата за хранене, чаеното цветче, тъжният Исус, веселият робот, моделът на звездолет, надигащата се беда, млатенето на юмруци по вратата. Аз вече знам какво ще стане, искам да скоча през прозореца - там е окосената полянка, там са пашкулите кресла, там са хълмовете; скачам и се удрям и се порязвам от парчетата... Само че това е екран, зад него няма никакви хълмове, няма никаква полянка, няма никакви истински родители вместо майката уличница и бащата боклук и белите маски се приближават към мен все повече и повече...
- Пуснете ме!
Тясно ми е, тясно ми е, задушно ми е, задушно ми е тук!
Гласът ми спада, плача със сухи сълзи, въртя се в ковчега. Минали са три, четири или пет дни, как да се определи колко време е изминало в тъмен железен сандък?
Понякога си помислям за Деветстотин и шести - как е умирал? За какво е бълнувал? Какви са били последните му думи?
И отново този дом, отново този дом и аз не мога да избягам, и тази надменна гад на кръста няма да ми помогне, той отново е излъгал моята майка идиотка, а тя отново му е повярвала и отново ще ме вземат, и отново ще ме душат, и отново ще ме сложат в железния сандък...
Навярно за хиляден път разбирам как да се спася от този кошмар - когато отново дойдат за мен хората с маски, трябва да престана да се дърпам, да хапя, да спра да настоявам да ни пуснат. Успокоявам се, смирявам се, предавам се - и когато ме поднасят към черните дупки, към които ме тегли чудовищна, непреодолима сила, се откъсвам от мама, кръжа и се нося към празните очни ябълки, преминавам в тях и умирам, и възкръсвам от другата страна на маската, и гледам с очите на чужд човек изплашеното момченце и русокосата му майка със синя хламида.
Не, не чужд.
Аз съм този, който отнема разреваното сополиво хлапе от истеричната му майка. Сега аз съм човекът с маска и не ми влиза в работата кой е този дребосък. Аз съм човекът с маска и сега мога да се измъкна от този омагьосан дом.
- Мразя те, уличнице! - Зашлевявам по лицето жената в синьо.
Вземам от стената разпятието и го запращам на пода. Затискам устата на ревящото хлапе.
- Ще дойдеш с нас!
Излизам от проклетия им дом - на свобода.
Не знам още колко часове минават - един или сто - преди да ме извадят от гробницата. Дори не разбирам, че са ме извадили - очите ми са изсъхнали и не виждат светлината, умът ми е изсъхнал и не осъзнава спасението, душата ми е обезводнена и не може да се радва.
После в мен наливат вода и свежа кръв и усещанията ми започват да се връщат. Ето го и първото - Деветстотин и шести е умрял, а аз съм оцелял, издържал съм!
Издържал съм гробницата и вече не могат да ме сломят с нищо. Ще се науча отново да ходя, да се боксирам и да говоря. Ще стана най-добър във всичко. Ще се занимавам възможно най-старателно. Ще правя всичко, каквото поискат от мен. Никога вече няма да си спомня нито за робота, нито за цветчето, нито за стълбите, нито за светлокафявите очи, нито за меката усмивка, нито за повдигнатите в двете посоки вежди, нито за синята рокля. Ще мина през всички изпитания. Ще стана Безсмъртен и никога повече няма да видя интерната.
В лазарета никой не ме закача, всички ме зяпат с благоговение; понякога след отбой някой ме пита шепнешком какво й е толкова страшно на гробницата, но на мен ми става трудно да дишам дори когато просто чувам тази дума.