И как да им обясня кое там е толкова страшно? Там бях аз.
Така че мълча, не отговарям на никого.
Приличам на сянка, ръцете и краката ми не ме слушат; хранят ме с течности, освобождават ме от занятия. След два дни мога да ставам в леглото. Два дни около мен водят почетен хоровод всички момчета, дори по-шлемите, а добрият лекар се издокарва с най-хубавата си усмивка, когато ме преглежда - сякаш съм си изгубил не говора, а паметта, сякаш той не е гледал, пийвайки си кафенце, как ме душат.
А на третия ден изведнъж ставам никому ненужен.
Всички мои почитатели зяпльовци се омитат, побягват вкупом, възбудено шепнейки си, да посрещнат в първата стая някой нов, някой по-интересен от мен. Питам какво толкова е станало там - но гласът ми още не е укрепнал, никой не ме чува. Тогава се спускам от леглото на своите крака клечки, премествам единия, после другия - искам да видя какво е това чудо... Но него вече го вкарват в нашата стая.
Докторът, който бута носилката му, е груб с него. Разгонват с бутане и шамари тълпата, която се опитва да го обкръжи, да го погледа.
Ако аз съм сянка - той е сянка на сянката. Целият в мръсотия, покрит със струпеи, косите му са сплетени и полепнали. От тялото му е останало толкова малко, че не е ясно как там се побира животът. От пъргавото игриво дете са останали само двете му очи. Но тези две очи горят упорито. Той не може нито да говори, нито да се движи, сандъкът е изсмукал всичките му сили, но в очите му няма нито мъгла, нито премреженост. Той е в пълно съзнание.
Необходими са ми няколко дълги секунди, докато го разпозная, и няколко минути, докато повярвам в това, което виждам. Това е Деветстотин и шести. Жив.
В чувала не е бил той. Може би там изобщо не е имало никого. Би трябвало да се радвам, че го виждам.
Слагат го на съседното легло. Ето я възможността, която някога бях пропуснал и за която толкова бях съжалявал - да направя признанието си, да му подам ръка, да стана негов приятел. Какво по-е сте ствено от това сега, когато сме преминали през едно и също, когато сме разбрали всичко за своето минало и своят глупост, най-накрая да станем приятели и съюзници?
Той обръща към мен главата си - смешно голяма в сравнение с изнемощялото му телце -и...
Усмихва се. Венците му кървят, зъбите му са пожълтели.
Усмивката му е като леден душ за мен, като токов удар. Всичко, което е можело да се усмихва в мен, е излязло в железния сандък заедно с потта, сълзите, кръвта и изпражненията. Останал е сух концентрат; нищо излишно. Защо тогава Деветстотин и шести още умее да прави това?
Той беззвучно ми казва нещо.
- Какво?! - питам го аз, може би твърде гръмко - така, че всички да чуят.
Той не се предава. Отново отваря спечените си устни и настойчиво хрипти, сякаш иска да ми каже нещо крайно важно.
- Не те чувам!
Той се облизва - устните му остават сухи. И повтаря, повтаря в своя диапазон, който ухото ми отказва да възприеме, докато не успявам да разчета това, което казва, по устните му: „И глухите ще чуят“.
Същият този филм. Филмът, чието начало ние толкова пъти безмълвно бяхме гледали заедно с него. Въображаемото семейство с отсъстващото дете. Нашата мечта, обща за двама ни. Нашият общ заговор.
Сега разбирам защо не се радвам на Деветстотин и шести, защо ме е изплашила усмивката му. Почувствал съм в него това още при вкарването му в стаята.
Той иска да каже: „Да се измъкнем оттук и да ходим в кинозалата да гледаме „И глухите ще чуят“, но това е твърде дълго и твърде трудно. Затова той упорито повтаря заглавието, докато не осъзнавам какво има предвид.
Кимам му.
Деветстотин и шести си мечтае все за същото. Него са го завинтили в сандъка дълго преди мен и са го измъкнали оттам два дни след мен, а той продължава да си търси своето.
На мен моят срок ми беше достатъчен, за да се отрека и от истинските, и от въображаемите родители; Деветстотин и шести иска да се върне в къщата от кубове, без да знае, че аз съм я изпепелил и съм стъпкал цялата трева, която е растяла около нея.
Той се напряга, напъва се до посиняване и изхриптява в болничния въздух: „Тя е добър човек. Не е престъпник. Майка ми“. Цялата зала задавя шепота си, а Деветстотин и шести победоносно се озъбва и оронва глава върху възглавницата си.
Ние не можем да станем приятели. Никога повече няма да гледаме заедно „Глухите“.
Ненавиждам го.
- Ей! Ти какво, заспа ли?
Една тревичка ме гали по бузата.
-Аз? Не!
- Не лъжи, заспа! Бързо казвай какво сънува! - Анели бърка с тревичката в носа ми.
- Остави ме! Какво значение има?
- Ти се усмихваше. Искам да знам какво приятно ти се е присънило.