- Брат ми. - Сядам, потривам очите си. - Колко време спах?
- Около минута. Извинявай, толкова ми е скучно да се излежавам сама. Имаш брат? Как се казва?
- Базил - произнасям аз това име за пръв път от дълго време. - Базил.
- Далече ли е? Можем да повикаме и него, щом е такъв прекрасен?
- Няма да се получи.
- Защо?
- Искаш ли шампанско?
Протягам се за бутилката - и се усещам. Вече разбирам защо не съм признавал своята Тоскана, след като най-накрая съм попаднал в нея. Ние сега просто стоим на противоположната страна на този пейзаж. Ние сме излезли от измазания с теракота хамбар при лозята на един от хълмовете, които се виждат от моя прозорец, от моята картинка. Пожарната стълба ни е извела не в къщата от кубове, а право върху несбъднатите хълмове в далечината. Аз съм там сега, на един от тях.
От екрана прозорец в своя куб клетка аз, както се оказва, винаги съм гледал не в миналото си, а в бъдещето си, към мен и Анели, излегнати на върха на хълм под листата на гъвкаво безименно дърво.
Аз съм зад екрана.
Мога да помахам оттук на себе си - който неизменно седи в куба си два на два метра вечно в махмурлук, нагълтал се със сънотворни.
Ние вече сме там, където толкова мечтаех да избягам от интерната, когато бях малък. Където винаги сме мечтали да се озовем с Деветстотин и шести. Мечтата се е сбъднала, все пак най-накрая съм попаднал в желаното и не сбъднало се детство, в рая - и нищо не съм разбрал.
Аз съм на хълма, който се вижда от креслата пашкули. Значи къщата от кубове, полянката, колелото, верандата - всичко това е от обратната страна, някъде там долу, в долината пред мен. Вглеждам се внимателно...
Виждам го! Виждам го!
- Да вървим! - извиквам на Анели. - По-скоро!
Хващам шампанското с едната ръка, кикотещата се девойка - с другата, и стремглаво се понасяме надолу по склона.
Реката я прегазваме, събули обувките си. Водата е топла, около краката ни сноват някакви рибки. Анели иска да се изкъпе, но аз я уговарям да потърпи - останало е съвсем малко.
Тя съвсем не се смущава от шлотата си.
- Какво толкова видя там? - Анели засланя с длан очите си и се вглежда напред.
- Съвсем близо сме вече... Виждаш ли - къщата там? Право напред, едно правоъгълниче -виждаш ли? Хайде да се надбягваме дотам!
- Тогава нека този, който влезе пръв, си поиска едно желание! - поставя с хитра усмивка условието си Анели.
- Става!
И ние тичаме, както сме си мокри, бягаме към стоящата малко встрани от останалите вили постройка; тя е точно такава като в онзи филм - отворени прозорци, подаващи се навън прозрачни завеси...
Чуваш ли, Базил, аз все пак се върнах!
Върнах се, Базил! Ти вкъщи ли си? Ще те запозная с приятелката си, тя се казва Анели. Нали нямаш нищо против да поживеем малко тук? Взех си кратка отпуска... Как мислиш, дали това киностудио търси сътрудници? Бихме могли да работим като пазачи на плажа и да живеем направо в нашата къща...
Дори креслата са си на мястото. Празни, свободни - за мен и за нея. Последен напън... Още трийсет метра...
- Ежен! Спри!
Поглеждам към нея, без да забавям ход - и нещо се блъска в мен. Падам на земята, зашеметен, главата ме цепи, болка пронизва врата ми, ръката ми е навехната, коляното ми е изтръпнало. Нищо не мога да съобразя. Какво става? Сядам и тръсвам глава както след излизане от басейн.
- Та това е екран! - кикоти се тя. - Наистина ли не знаеше?
- Какво?
Пълзя напред, протягам ръка. Стена.
Стена, върху която се проектира цялата перспектива - остатъкът от долината, сградите с дворовете, платановите гори, мрежата от пътища, къщата от кубове и поляната с креслата. Великолепен екран: границата на реалността - краят на света - е почти незабележима.
Кулата „Ла Белеца“ навярно е най-шлямата от всички, които съм виждал някога, но и тя не би побрала цял един свят. Домът на приемните ми родители почти е влязъл в този музей, почти се е спасил - не са му достигнали само няколко десетки метра. Той е загинал, останали са само снимките.
Не вярвам на очите си. Докосвам екрана.
- Така не е честно! - Анели дотичва до мен. - Там не може да се влезе. Излиза, че никой не може да си поиска желание! Ти мамиш!
Не мога да почукам на вратата, не мога да узная дали там има някого. Няма кого да излъжа, че някога отдавна съм живял тук. Не мога да се натрапя като гост или да вляза вътре през прозореца. Никой не може да си поиска желание.
Сядам на тревата, облягам гръб на стената, зад която свършва светът. Изгледът оттук е почти същият, както от поляната. Ето, Базил, аз все пак дойдох. Гледам тези хълмове и за двама ни.