- Стига си се хилил! - сръгва ме тя с пръст в хълбока. - Няма нищо смешно.
Но аз не мога да се спра. Смехът изригва от мен като кашлица на болен от туберкулоза -неспирно, раздирайки гърлото ми и бронхите ми. Смея се истерично, свива ми се стомахът от този смях, скулите ми изтръпват, очите ми сълзят, искам да престана, но от слънчевия ми сплит отново и отново тръгват конвулсии и аз продължавам да се превивам от смях. Анели ме гледа и също започва да се кикоти.
- Какво... Какво... е с-смешното? - опитва се да каже тя.
- Тази къща... Н-не... Аз нали... казва-ах... Това е г-глупаво...
- А... Какво... Каква е тази... къща?
- Това... Това... Когато бях... малък... Мислех, че това... това е моята къща... Че там... че там живеят... родителите ми... Ха... Ха-ха-ха...
- Ха-ха-ха!
- Това е смешно... 3-защото... 3-защото нямам р-родители... Р-разбираш ли? Нямам. Аз съм от и-интернат!
- Така ли? Хааа! Аз с-също!
- Нямам с-си никого... Нямам. Р-разбираш ли? 3-затова е смешно!
- А б-брат ти?
- Той умря! Умря! Така че и него го няма... Ха-ха-ха...
- Ааа... Разбрах! А сега... А сега и къщата един вид я няма, а? Ха-ха-ха!
- Аха? Смешно е, н-нали?
Тя само кима рязко - толкова е уморително всичко това. После маха с ръка, опитва се да се успокои, бърше сълзите си.
- А мен Безсмъртните ме из-знасилиха! - споделя тя, усмихвайки се широко като Мики Маус. - П-петима! П-представяш ли си?
- Оха! Ето това... Ето това... Ха-ха-ха!
- Аз б-бях... б-бях... б-б... - Тя се търкаля по земята. - Ох, не мога. Бях б-бременна! Получих с-спонтанен аборт!
- С-стига, бе!
- Аха! Ха-ха... И м-моят... Съпруг... С-съпруг.. Просто ме ос-стави на тях... И из-збяга! 3-загряваш ли?
- Яко! - задъхвам се аз. - П-просто с-супер!
- И мен това кой знае... кой знае защо... Всичко това... Съвсем не... съвсем... Ами това въобще не... По дяволите, смешно е някак...
- А моят б... брат... Той заради... з-заради мен... Ум... ум... Аз го... Пред... пред...
-Браво! Браво! Ха-ха-ха! А моят... Волф... не се... обажда... сякаш... Разбираш ли? Ха-ха-ха! Каква съм глупачка! Сякаш съм му... Чуж-жда!
- А аз... Аз знаеш ли какво? Мислех си... Представих си... Че ние тук... двамата... Ти и аз... Можем да живеем тук... В този... В този парк... А... Не съм ли идиот? Ха-ха-ха!
- Идиот! Идиот! Ох! Ох, край, достатъчно! Край, не мога повече!
- Ах... Аххааххх...
- Добре. Добре, край... Ххха... Край! Сама не знам... Какво ми стана...
Кимам неопределено; от моите гърди все още излиза „хххи... ххххи...“, но вече по-слабо. Поемам си повече въздух и най-накрая се усмирявам.
Анели лежи на тревата, гледа в небето. По хлътналия й корем, по матовата й кожа пробягват последните конвулсии, последните вълни на стихващата буря. Лицето й е полуобьрнато към мен - в очите й има лукав блясък.
- Ей... Защо ме гледаш така? - тихо ме пита тя.
- Аз... Не гледам.
- Харесвам ли ти?
- Ами... Ами да. Да.
- Искаш ли ме? Кажи честно.
- Не бива. Не бива, Анели. Не така...
- Защо не бива?
- Не бива. Не е редно.
- Заради Волф, нали? Или както там се... Ти си негов приятел, нали?
- Не. Тоест да, но...
- Ела тук. Ела при мен. Свали от мен тези кошмарни панталони, които ми купи...
- Почакай. Наистина аз... Ти не разбиращ аз те...
- Той ме остави на тях. А когато го пуснаха, просто си отиде. Не му пукаше какво ще направят с мен! Ясно ли е?! Не му пукаше за мен и за нашето дете!
- Анели...
- Ела тук! Искаш ли ме, или не?! Нуждая се от това сега, разбираш ли?! Нуждая се!
- Моля те...
Тя смъква от мен ризата, разкопчава панталоните ми.
- Искам да влезеш в мен.
- Аз те наблъсках с хапчета за щастие!
- Не ми пука!
- Изпаднала си в истерия!
- Сваляй проклетите си панталони, чуваш ли?! По-живо!
- Ти ми харесваш! Много ми харесваш! Честна дума! Ти си под влиянието на хапчета, Анели! Не искам с теб така...
- Млъкни! - шепне ми тя. - Ела тук...
Свива колене към брадичката си, сваля пликчетата си, остава гола върху зелената трева. Повдига таза си, протяга се към мен... Замайва ми се главата; слънцето е в зенита си. Тя сграбчва бельото ми и го смъква. Сега и двамата сме голи, бели. Сграбчва ме за задника, насочва ме...
- Виждаш ли... А ти казваш - не искаш.. Ето...
-Защо... Защо... Не бива...
На един от хълмовете се появяват човешки фигурки - екскурзия. Навярно вече са отворили парка. Те ни забелязват, сочат към нас, махат ни с ръце.
- Там... ни гледат... - казвам на Анели.
А ръката ми сама я търси; пъхам два пръста в устата, облизвам ги, за да... И изведнъж магията изчезва.
- Имаш кръв, Анели. Там имаш кръв.
- Какво?
- Трябва да отидеш на лекар. Ставай. Трябва да отидем на лекар! Какво са направили с теб? Какво са направили с теб тези изроди?!