- Господи... Та това е...
- Махни го! Махни го оттук!
- Та това е...
- Не го докосвай! Моля те! Не бива!
- Какво да правим? Какво да правим с него?!
- Махни го! Не ни трябва тук!
Най-накрая изхвърлят странното създание от чашата и то бавно се приближава към нашата. Аз засланям с гръб подстриганата девойка и нейния дискохвъргач; те са абсолютно объркани, но младежът се перчи. Каквото и да пълзи към нас, аз към по-добре подготвен за срещата от тях двамата.
- По дяволите...
Най-накрая успявам да го разгледам. Тежък обтегнат чувал, главата се мята като чужда и пришита, крайниците са неестествено извити, ту загребват, ту сякаш се вкопчват, накратко -правят каквото им скимне, всеки независимо от останалите. Нищо чудно, че той сее такава паника около себе си. Това е мъртвец.
И ето че се изсипва в моя басейн - гмурка се с главата напред, с лицето надолу и се спуска под водата. Ръцете му увисват на равнището на гърдите и привързани към нишките на циркулиращите през къпалнята потоци, едва забележимо се помръдват: насам-натам, насам-натам, сякаш по този начин той дирижира бездушния хор на къпалнята. Очите му са отворени.
- Какво е това? - мърмори слисано дискохвъргачът. - Той какво...
- Той умрял ли е? Той е умрял, нали?! - Приятелката му изпада в истерия. - Той е умрял, Клаудио! Той е умрял!
Девойката забелязва, че мъртвецът гледа - в нищото, съзерцателно - но й се струва, че безсрамно разглежда под водата прелестите й. Тя отначало прикрива срамните си части с ръце, а после не издържа и се хвърля надолу по тръбата - така, както майка я е родила, само и само да се избави от кошмарното съседство. Диксохвъргачът се държи - не иска да се покаже страхливец, но и той е разтърсен.
Естествено. Та той нали никога не се е срещал със смъртта - както и всички онези, които преди това са изхвърлили трупа от своите басейни. Те не знаят как да се отнасят с нея. Смятат я за уродлива отживелица, знаят за нея от историческите видеоклипове или по новините от някои места като Русия, но никой от близките им и далечни роднини никога не е умирал. Смъртта са я отменили преди няколко столетия, победили са я, както преди това са побеждавали едрата шарка или чумата; в техните представи смъртта съществува някъде в херметично затворените резервати, в лабораториите, откъдето не може никога да се измъкне, освен ако те самите не я повикат при себе си. Което не може да стане, ако живеят, без да нарушават Закона.
А тя се измъква оттам, сякаш минавайки през стените, и се тръсва неканена в техните градини на вечната младост. Равнодушният и зловещ Танатос нахлува в царството на бляновете на Ерос, като че ли е у дома си, настанява се в самата сърцевина и гледа с мъртвите си очи младите любовници, разгорещените им срамни места и те посърват под погледа му.
В сянката на мъртвеца живите изведнъж губят увереността, че самите те няма да умрат никога. Те се опитват да го отблъснат от себе си, подритват го и по този начин му помагат да продължи шествието си. И вестителят на чумата продължава нататък по пътя си.
Но аз не го прогонвам. Като хипнотизиран гледам Танатос в лицето.
Навярно минават само няколко секунди, но в сянката на мъртвеца времето застива, сгъстява се.
- Какво да правим? - ломоти Клаудио; той все още е тук, макар и от маслинен да е станал сив.
Доближавам се с плуване до тялото, изучавам го. Блондин, пълничък, с изплашено лице, вдигнати клепачи, полуотворена уста; не се забелязват никакви рани. Хващам го под мишниците, повдигам го над повърхността. Главата му клюмва, от устата и носа му потича вода.
Нагълтал се е с вода и се е удавил, ето я и цялата диагноза. Тук почти никога не се случват подобни неща - вътре не се продават наркотици, а без тях не е толкова лесно да се удавиш, когато водата ти е до гърдите.
Внезапно разбирам, че знам как да действам - от учебните материали, от практиката в интерната. Удавниците могат да бъдат върнати от онзи свят понякога след десет минути, а понякога и след половин час. Изкуствено дишане, непряк масаж на сърцето. По дяволите, а аз си мислех, че отдавна съм забравил тези думи поради тяхната непотребност!
Текилата ми внушава увереност в силите ми.
Прегръщам го и го завличам на края на чашата - там има издатък пейка. Той не иска да стои на въздух, влече го обратно под водата и напира да се смъкне от пейката. Клаудио смаяно се е вторачил в мен.