Когато Беринг стана министър, първата му работа беше да загради Барселона, както си трябва. Така че сега за тях където започва пътят към Европа, там и приключва.
А после той им спря водата. Построиха им пречистватели - наоколо е море, изпийте го, ако щете, цялото! - но от нашия водопровод няма да получат нито капка повече. Резултатът беше незабавен: престанаха да раздават на нелегалните безсмъртие като безплътна супа на клошарите и притокът моментално намаля трикратно. На следващите избори Партията удвои местата си в парламента. Беринг знае какво прави.
В Барселона веднага Безсмъртните станаха по-малко, а живите - повече. Анели беше права.
Получиха си го паразитите.
Влакът се гмурка в дебелото един метър композитно стъкло и попада в друго измерение. В паралелен свят, където смъртта все още властва.
„Уважаеми пътници! Влакът ни пристига в Барселона. Напомняме ви, че вкарването на всякакви течности, особено на питейна вода, на територията на Барселонския муниципалитет е строго забранено и се наказва със затвор до пет години!“
Навлизаме в станцията - всички стени са изписани с революционни лозунги и са изрисувани с мъжки полови органи. Вратите се отварят. Духът на протеста срещу вселенската несправедливост ме удря в носа - едно към едно спарена урина. От двете страни на платформата има буферни зони. Полицейски спецчасти, облечени с тъмносиня пластмаса, обискират пристигащите, като ги изтръскват от просторните им дрехи, проверяват ги с детектори.
- Добре поне че не проверяват самоличността - казвам на Анели.
- Не се притеснявай, твоята самоличност ще я проверят, когато се опиташ да излезеш оттук.
Това не съм успял да го съобразя - през целия път насам съм мислел само за онова, което се случи в Тоскана.
- Защо тогава ме домъкна тук?
- Уморих се. Уморих се да бягам. Искам да се спра тук. Тук никой няма да ни търси. И видеонаблюдението със сигурност не работи.
Идва нашият ред да бъдем претърсени. Брадатият лейтенант с голям нос обхожда раницата ми с детектора си. Върху едното му око има окуляр монитор, на който излиза изображението от прибора и куп друга полезна информация. Отначало свободното око подозрително настръхва, после започва да се мести, сякаш на него също му е интересно какво има вътре.
- Да се отдръпнем - казва ми лейтенантът. - Лична проверка.
- Почакай ме! - викам аз на Анели.
- Ти пък какво търсиш тук? - шепне полицаят, докато ме вкарва в разглобяема кабина със стени паравани.
- Не е твоя работа - казвам аз.
- Всичко ли е наред, Хави? - пита някой от съседната кабинка.
- Кой е при теб? - отговаря с въпрос моят лейтенант.
- Магребски хулиган.
- Тегли му един бой, а ние тук ще поговорим.
- Тъй вярно. Хайде...
- Оу... Оу! Какво правиш, братко?! Аааа! Та аз не съм дете! ААААА! - крещят оттам след няколко секунди.
- Няма да повярваш по какви начини вкарват тази проклета вода - клати глава моят лейтенант и под акомпанимента от съседната кабина продължава: - Общо взето, да се разберем така: поемай наобратно, докато не е станало късно. Ти какво, не знаеш ли какво правят там с вашите? Дори няма да те намерим после!
- Благодаря - усмихвам му се аз. - Предупреденият е въоръжен.
Той клати глава; зад преградата страдалчески врещи младият арабин, осигурявайки ни дискретност. Най-накрая изчислителният процес в главата на моя лейтенант се прекратява.
- Ами нека тогава те смелят там. - Той шумно подсмърча. - Някой трябва да ви набие малко разум в главата.
Покланям му се, той се изхрачва на пода и с това се приключва.
Анели не е избягала - стои зад кордоните и се оглежда за мен в тълпата.
- Свали си комуникатора, че докато успееш да се огледаш, ще ти го свали някого другиш -съветва ме тя. - Има майстори, които го свалят заедно с ръката под китката. А, и знам нормален лекар на десет минути път оттук.
Всичките кули са свързани помежду си с галерии травелатори с ширината на булевард -подовата настилка би трябвало да се движи като лента напред с прилична скорост, доставяйки имигрантите, възторжени и сащисани от технологиите на бъдещето, от някакво бюро по експресно трудоустрояване в някакъв център за приобщаване към европейските ценности. Но хлебарките се разпореждат с разноцветните куклени къщи по свой начин - те се изхождат в тях. Като начало са разгромили всички тези бюра и центрове, а после са строшили и травелаторите. Сега булевардите ленти стоят като мъртви, движението по тях става само със собствени крака, а прозрачният купол над травелаторите целият е издраскан с графити. Вътрешното осветление, естествено, не работи - лампите са отвинтени - така че трябва да пълзим от точка А до точка Б по тъмен тунел заедно с вонящата тълпа, като държа раницата на корема си и постоянно едната ми ръка е върху нея; с другата придържам Анели.