Климатичната система е открадната сигурно преди сто години, а вентилацията работи криво-ляво; където са могли, са протрили или пробили дупки в композита и през тях отвън се всмуква дим. Затова пък отвсякъде се носи музика - някакви африкански племенни песни в груби ремикси, мюсюлмански рок, азиатски пулс и руско революционно техно. Всичко това се наслагва едно върху друго, образувайки кошмарна какофония, и върху нестихващия речитатив се залепва и глъчката на тълпата - ето това е химнът на хаоса. Добираме се живи до нужната ни кула и това ми се струва чудо.
Асансьорите също не работят, добре че трябва да се качим само няколко равнища. После се провираме през полутъмни коридори, в които хората спят и ядат направо на пода, и накрая се оказваме в самия край на опашка от двайсет души, сбутали се в стаичка три на три метра.
В нея мирише на спирт, хлор и още някакви древни средства, горчиви лекарства, човешко мляко и бебешки млечни изпражнения. В опашката няма мъже; има омотани в жълточервени тюрбани африканки, арабки с шалвари, индийки с модърн-сари...
И деца.
Прилепили се към извадените навън гърди кърмачета; едвам ходещи, хванали се за пръста на майка си едногодишни; чевръсти тригодишни. Мога да ги класифицирам от пръв поглед -окото ми е тренирано.
Ето че Анели гципва по бузката мургаво момиченце на около две шдинки и половина с дълга черна коса. Момиченцето ме поглежда сериозно, навъсено. Майка й е индийка - с неуместно благородна външност, тънко и строго начервена; ако не беше лепенката - трето око насред челото - тя би изглеждала като някаква царица в изгнание; гука си с дъщеря си, повтаряйки: „Европа, Европа...“.
Залагам си главата, че всички деца тук са незаконородени. Ако хванеш някое от тях и тикнеш в него скенера, дори няма да ги разпознае. Нито едно не е регистрирано. А майките им пращят от здраве и висят в приемната на гинеколога явно за да проверят как се развиват в огромните им кафяви кореми третите или четвъртите им рожби; а може би искат да узнаят как е най-правилно да забременеят още веднъж.
Кръвта ми пулсира в маршов ритъм.
Ръцете ми се свиват в юмруци.
Новодошлите ни отнемат от въздуха и водата. Ние се отказваме да продължим рода си - и заради какво? Мястото на нашите новородени деца се заема от немити просяци, разпространяващи отново инфекции, които Европа е победила преди триста години... Те се лекуват за наша сметка, по един или друг начин получават ваксината срещу смъртта, искат да паразитират над нас вечно. И ако не сложим край на това незабавно, още сега, Европа може да рухне.
На гърба ми е раницата. В нея е униформата на Безсмъртен и маската на Аполон. Скенерът за самоличност и инжекциите с акселератор. Забрави за смъртта. Забрави за смъртта. Забрави за смъртта.
-Ей!
- Какво?!
- Ц,елият си се изпотил. Тясно ли ти е? - Това е Анели.
- Не... Аз... Да, прихвана ме... Извинявай...
Тъмнокожа жена с плитчици люлее върху коленете си момченце с месести устни и сплескан нос. Малкият ме гледа с огромните си очички, чиито ириси са заобиколени със снежнобяло, показва ми захарните си зъби. Ако не бях тук сам, а с другарите си, момченце, щеше да отидеш в интернат и там да се зъбиш. Там щяха да те направят човек. А на майка ти щяхме да инжектираме акселератор. А ако ти провьрви и някога се измъкнеш от интерната, от теб би станал отличен ловец на плъхове. Нюхът ти към себеподобните трябва да е добре развит и Фалангата би те използвала за нормален лов, би те пращала в най-тесните плъхски дупки, където никой друг не би се промъкнал, а ти би ни изнасял оттам хванати за врата врещящи кафяви дребосъци и на тях също щяхме да им промиваме паметта, да им избиваме от главата високомерието и да ги учим да ловят себеподобни - и така, докато не легализираме всички изродчета и не изведем родителите им, докато не защитим Европа от...
- Кой тук е Анели? - крещи черна медицинска сестра със зацапана престилка, излизайки от кабинета. - Лекарката каза, че вашият случай е спешен, не чакайте на опашката.
Взимат ми Анели и вече нямам на кого да се крепя.
- Ще имате ли детенце? - пита с усмивка индийката в сарито, навеждайки се към мен.
- Не знам - казвам аз.
- Вълнувате ли се? Вълнувате се, виждам! Не се притеснявайте, всичко ще бъде наред!
Говори, говори и гали по главата двегодишната си дъщеря. Очите на момиченцето са