светлосиви, косите - твърди като от нановлакно и са събрани на две огромни черни опашки. Осъзнавам, че Европа е името й.
- Когато бях бременна с Европа, много ме беше страх - кой знае защо ми съобщава индийката. - Работата на съпруга ми е опасна, понякога не знаеш дали е жив, или са го убили. Късат ти се нервите, докато го чакаш. Веднъж го донесоха на прага и го оставиха да умира, в корема му - дупка с големината на юмрук. Аз бях в шестия месец. Е, намерих сестра ми, хванахме го за ръцете и краката и го понесохме към лекаря двайсет етажа по-нашре. Когато го домъкнахме, си мислех - край, изгубих детето. Ц,елите ми крака бяха в кръв. Но тя е силна. Издържа! Децата искат да живеят, да, сеньор, тях не можеш да ги умориш толкова лесно.
- Благодаря - изричам аз, макар да ми се иска да кажа: „Млъкни!“.
- Толкова е мило, че си дошъл тук със своето момиче. Тя е много красива! Обичаш ли я?
-Аз?
- Щом се притесняваш за нея, значи я обичаш! - заявява уверено индийката. - Сигурно ще имате красиви деца.
- Какво? Защо?
- Когато обичаш, се раждат красиви деца - усмихва се тя.
- Соня! - излиза медицинската сестра. - На преглед.
- Ще поседите ли с Европа? - изправя се индийката. - Нея не я е страх от вас.
- Защо трябва да я е страх? Но...
Ала преди да успея да кажа „не“, майката вече изчезва в един от кабинетите. Европа, без да пита, се настанява върху коленете ми. По слепоочията ми тече пот. Натискът върху коленете ми е такъв, сякаш върху тях седи не малко човече, а някакъв индийски демон.
- Как се казваш? - пита демонът, без да ме поглежда.
- Ежен - отговарям аз.
- Ежен, полюлей ме. Мо-ля-те! Хайде! Искам като него! - Тя посочва с пръст чернокожото момченце.
Тя тежи десет килограма, но ми се струва цял тон. Имам чувството, че ще ми се откъснат краката. Какво правя тук? Как попаднах тук? Повдигам коленете си нагоре и ги спускам надолу.
- Лошо ме люлееш - казва разочаровано демонът.
Чернокожото момченце показва на Европа лилавия си език. Нечие дете започва да ридае, като се разхожда и издава оглушителни писъци. Майка му не може да го успокои и след две-три минути изоставя всякакви опити. Тънкият вой е като бормашина, която ми пробива черепа и прониква през ушите ми.
- Зле ли ти е? - изговаря с детския си акцент Европа.
- Аз съм в ада - отговарям честно.
- А какво е това?
Тук съм заради Анели. Защото не знам как да я оставя.
- Не боледувай, мо-ля-те - моли момиченцето и се протяга, за да ме погали по главата.
Пръстите й са нагорещени. Тя докосва косите ми и те пламват. Искам да се махне от коленете ми. Гърбът ми е мокър.
Малкият бабуин с лилаво езиче се е възползвал от моя панически ступор, слязъл е от майка си, минал е зад гърба ми и разкопчава раницата ми. Хващам го за ръката, издърпвам го от дивана и го пъхам под носа на зяплата.
- Дръжте го при себе си, ясно ли е? Той искаше да ме окраде! От деца ги отглеждат за...
- Ежен.
Анели стои пред мен - бледа, сериозна. Олюлява се.
- Наред ли е всичко?
- Не. Не е наред. - Тя прехапва устна. - Можеш ли да платиш за мен? Нямам комуникатор...
-А... Това. Разбира се. Теб...
Тя разсеяно следи устните ми, сякаш е оглушала и не чува гласа ми.
- Казаха ми, че няма да имам деца.
- ... пускат ли те, или трябва още... - довършвам аз започнатата фраза.
- Никога.
Опашката от едноклетъчни мигновено се превръща в единен организъм, състоящ се изцяло от уши и очи; синхронно насочва към нас многобройните си чувствителни мустачета, псевдокрайници и всичко останало; отначало притихва, попивайки чутото, а после се заема с бърборене да го смила. Всички ги засяга, че Анели вече не може да забременее.
- Ами... Добре. Аз ей сега. Слизай!
Освобождавам се от Европа и отивам да платя за прегледа.
Значи животът на Анели не е застрашен; а аз се притеснявах, че тези животни са й причинили нещо по-сериозно. А децата... Куп народ се стерилизира доброволно, за да не рискува. Затова пък някаква твар като Рокамора няма да й направи същия гаден номер още веднъж; затова пък Безсмъртните сега няма да има в какво да я упрекнат. Щом е безплодна, значи ще е вечно млада, красива и здрава. За всичко се налага да се плати, да. Но нима безсмъртието може да струва още по-евтино?
- Вие нейният съпруг ли сте? Много съжалявам - въздъхва медицинската сестра, приемайки заплащането.
- Много съжалявате?
- Тя не ви ли каза? - Сестрата прикрива голямата си уста с жълтата си длан. - Тя там... Направихме, каквото можахме, но...
- Вие за безплодието ли?
- Ние, разбира се, сме просто гинекологичен кабинет, но навсякъде ще ви кажат същото.