Какво се е случило с нея? Така ми е жал за момичето... Можете да я отведете при друг специалист, разбира се... Професор, ако намерите... Но докторът казва, че няма шансове...
- Щом няма - няма. Поне няма да има и грижи по предпазването - свивам рамене аз.
Медицинската сестра не казва нищо, само издува широките си ноздри и се отдава на допотопния си компютър, без да ме забелязва повече.
Връщам се при Анели. Тя гледа в една точка; витае в методическите плакати, с които са облепени всички стени.
- Готов съм. Тръгваме ли?
Иска ми се да знам къде ще отидем сега.
Но не тръгваме наникъде - Анели изобщо не може да се откъсне от плакатите. Това са етапите на формиране на ембриона. Много интересно.
- Анели?
- Да, добре. - И тя не помръдва от мястото си.
Забравям за малката Европа, хващам Анели и тръгваме към изхода. Опашката не може да откъсне от нас своите мустачета очи - съчувствие ли е това в тях? Да се задавите дано със своето съчувствие. Хлопвам вратата.
Пристъпваме криво-ляво, краката не се подчиняват на Анели. След двайсетина метра тя изобщо се отпуска и сяда на пода.
- Лошо ли ти е?
- Той нали каза - никога?
- Какво е казал? За какво говориш?
- Той каза, че никога няма да имам деца.
- Ти заради това безплодие ли? Какво значение има...
- Аз нали не го исках. Изобщо не го исках... - Тя бърбори така, че почти нищо не й се разбира, налага ми се да приклекна до нея. - Децата, на кого са нужни те...
- Именно. Помисли си само каква глупост!
- Получи се случайно. Забравих да си взема хапчето... Беше ме страх да кажа на Волф. Но по-рано не исках, сама не исках, а сега... Ре шиха вместо мен. Решиха вместо мен, че никога няма да имам дете. Странно.
Спрели сме се неудачно - проходът е тъмен, вони на изпражнения, от двете страни се виждат отворите на някакви бърлоги, отвътре приижда сладък дим, навън се подават отвратителни мутри, любопитни с недобро, гладно любопитство.
- Ставай - казвам аз. - Ставай, трябва да тръгваме.
- Това е като присъда. Дори и ако поискам някога, пак няма да имам... Как можеш да вземеш такова решение вместо някого?
Те изскачат от бърлогата си един след друг - бледи чакали, обезцветени заради липсата на слънце, защото тези гадини са намазали върху слънцето и небето графити. Ръце до коленете, прегърбени - цял живот са били превити надве - те оглеждат мен и Анели, оценяват ни, преценяват как да ни се нахвърлят, къде да се впият, как да ни разкъсат.
- Анели!
- Никога няма да имам - повтаря тя. - Защо?
Трима, четирима, петима... Индийци. Техните кучки всяка година носят в полите си нови кутрета, тази ненаситна глутница трябва да се изхранва по някакъв начин. Ще ми свалят комуникатора - и нечия малка Европа цяла месец щастливо ще набива планктон. А после ще ограбят някого другиш.
- Ставай! Чуй ме... Медицинската сестра каза, че може да те прегледа друг лекар. Някой професор...
- Ей, турист! Изгуби ли се? - подвиква ми най-близкият от онези, с черна потна брада, навита на кръгчета. - Трябва ли ти гид?
- Интересно - отговаря ми Анели, - дали съм имала момче, или момиче?
- Почивай! - казвам на индиеца. - Сега си тръгваме.
- Едва ли! - Друг, със зелен тюрбан, по маймунски чешейки се между краката, изскача напред.
Смъквам раницата от рамо. Петима. С двама със сигурност ще се справя, като се започне от най-близкия, трябва ми шокърът...
И в този момент онзи с тюрбана плисва в очите ми някаква отрова. Изгаря като киселина, главата ми сякаш се разцепва надве, изтръгват раницата от ръцете ми, а самият аз падам.
- Гадовеее! - крещя.
Надигам се; трия очите си - текат ми сълзи като река, не ми достига кислород; залитам, не мога да разбера къде е нагоре и къде - надолу. Хвърлям се на сляпо в посока на гласовете, на техните охкания и ахкания - загребвам пустота.
- А какво имаме в портфейлчето?
- Да не си посмял! Дай ми го, гнидо!
Ако той отвори раницата ми... Ако те я отворят...
Спомням си за онези обесените; десетката на Педро. Издути кореми, сини набъбнали гениталии - преди смъртта ги бяха разсъблекли, бяха им оставили само маските на Аполон. На всеки беше написано с маркер: „Казвах ви, че съм Безсмъртен“. За да бъдат прибрани труповете, специалните части бяха щурмували копторите. Срам и позор.
- Дръпнете се от него! - Нейният глас, на Анели.
- Анели! Махай се оттук! Бягай, чуваш ли?
- Ела тук, сладичка... Ние ще те отпушим... Твоят и без това сега дълго време няма да може да попадне в теб...
- Охо! Та тук...
- Анели!!!
- Виж какво имало у него...
Просто ще ме обесят. А какво ще направи тази измет с нея, с Анели? Мятам се, разперил пръсти, и в тях случайно попадат нечии коси - влажни, къдрави. Веднага се вкопчвам в тях, забивам лицето в коляното си - хрущене, вопъл, но веднага ме повалят на земята и някой тъпче с обувка челото ми, скулите, аз се предпазвам, доколкото мога, ребрата ми пламтят, сълзите се леят...