- Анели?!
- Радж! Радж, намеси се! - пищи някаква жена.
Изстрел, изстрел, изстрел.
- Мохамад! Убиха Мохамад!
- Хинди тук! Хинди тук! Викай нашите!
- Ей, блонд! Можеш ли да тичаш? - Един мъж ме хваща за ръката, вдига ме от пода.
Костите ми са като от бамбук, аз тежа сто килограма, а бамбукът е трева, костите не ме държат, но трябва да стоя. Трябва да бягам. Примигвам, кимам. Светът като че ли се е появил.
- Дръж го! - изграчва същият глас. - Да се махаме оттук!
Тънки пръсти върху моите пръсти. Познавам Анели по докосването.
- Раницата ми! В тях е раницата ми!
- Зарежи я! Трябва да се махаме!
- Не! Не! Раницата ми!
- Ти не разбираш!
Ти, хинди, ти не разбираш кой...
Изстрел. Някой се задавя, кашля, хрипти. Изстрел.
- Ето! - Някой тика в слепоочието ми тъканта на раницата ми. - Да се махаме! Там има още от тях...
Бягам, накъдето ме водят, опипвам раницата - да, маската е там и плоският контейнер, и шокърът. Спасен съм! Местя краката си колкото мога по-бързо, Анели ме води, през цялото време около нас се чуват гласът на жената, която беше крещяла „Радж, намеси се!“ и пресипналите псувни на онзи човек, който ми беше помогнал да се изправя, който беше стрелял. А заедно с техните крачки чувам още нечии - леки, ситни. Кой е това? Кои са всички те?
- Ако се доберем до травелатора - смятай, че сме се измъкнали - обещава мъжът. - После още два блока и е нашата кула! Там няма да посмеят да си пъхнат носовете!
Отзад - викове, пукоти на самоделни пистолети; стрелят по нас. Спъвам се, но не падам -не бива да падам, защото ако ни догонят, ще ни разкъсат.
- Ето! Там са нашите! Сомнат! Сомнааат! Паките идват! Паките!
- Това са те! Това е Радж със своите... - чувам аз отпред. - Това са нашите!
И срешу нас затропват обуща и полита вопъл от десет-двайсет гърла - и аз, още сляп, усещам с кожата, че отпред има цяла тълпа, която тича, за да ни помогне, взривна вълна, задвижвана от яростта си.
- Сомнаат! СОМНАААААТ!!!
Покрай нас прелитат невидими бесове, облъхват ни с горещ въздух и тръпчива пот, заглушават ни с боен вик и отминават. А после - ние вече сме скрити някъде - отзад, зад гърбовете ни, единият човешки вал налита върху другия и започва битка - свирепа, първобитна, отчаяна, в която със сигурност ей сега някой ще бъде убит. Но не Анели и не аз.
- Как са очите ти? По-добре?
- Да. Всичко виждам.
- Ще ядеш ли? Имаме ориз с белтък и къри.
- Благодаря, Соня.
Всичко тук е пропито с миризмата на къри.
Всичките пет стаи на този старинен апартамент са с високи тавани, напукани релефи, съдрани тапети с бледи вензели; на всичкото отгоре целият въздух освен обичайната си формула се състои и от молекули на къри и в къри са мариновани всички хора, които са натъпкани в този апартамент, не знам дали са сто или двеста.
И още холограми с изображението на някакъв древен храм или приказен замък, налепени навсякъде, където е възможно; тъмножълти стени, плоски куполи, осеяни със зъбци, дебела кула със закръглен връх и всичко сякаш е слепено от суров морски пясък - нали морето е под стените му Над шапката на кулата се рее огромно триъгълно знаме. Този храм замък е повторен в хиляди варианти - нощем в светлината на прожектори, мрачен през деня, когато морето е направено от стомана, сутрин в проникващи през пясъчните му камъни червени лъчи на ранното слънце; на стари пощенски картички, на пожълтели политически плакати с надписи на неизвестен език, на снимки, на недодялани детски рисунки, на кухненски магнити и на триизмерни анимирани холограми - триъгълното знаме се развява на уловен в кадър вятър.
Просторът на петстайния апартамент е разбит на части - от арматура; железните прътове са заварени в истински клетки, които стигат от пода до тавана. Всяка е два-три метра на дължина и метър и половина на височина; клетките нямат врати и не се затварят, стените решетки са нужни само за да разграничат мястото. Така всеки сантиметър от този апартамент се използва - но при това въздухът на всички обитатели е общ и през три клетки от пода се вижда таванът. Децата, ловки като макаци, сноват с весел смях нашре-надолу по решетките, играят на гоненица, ходят на гости на приятелите си и на чужди хора, увисват надолу с главата, вкопчили се с крака за прътовете. От горните клетки ме разглеждат любопитни момичешки очи, долу старици хвърлят зарове, по тях се катерят дребосъци; в една от клетките са се притиснали двама души и се целуват под акомпанимента на детския хор, който възторжено ги дразни с глупави стихчета, нещо за годеник и годеница. Всички са мургави, тъмнооки, чернокоси.