Няма електричество; под потъмнелия таван светят керосинови газеничета, готви се също на открит огън. В омазнената кухня има ведра с плесенясала вода и бъчва с керосин.
Седя в едно от помещенията зад голяма маса от бяла пластмаса; насред нея има скулптура на странно създание с човешко тяло и слонска глава.
До мен е Анели. От едната ни страна са синеоката Европа и майка й, жената на име Соня, която беше казала, че на мен и Анели ще ни се роди красиво дете. От другата ни страна е боядисана блондинка, умопомрачително красива, макар и гримирана като уличница; под бойните си шарки изчаква последните дни на бременността си; отдръпнала се е назад от масата - коремът й е твърде голям. Около нас седят още петнайсет души: белобрад старец с черни вежди, жена му - сбръчкана, кривоноса, с коси, събрани на кок, изправена и горда; и още хора на всякаква възраст от най-ранна до напреднала, и всички гълчат, ядат с шепи от каца с ориз, смеят се и ругаят едновременно.
Всеки неуловимо прилича с нещо на останалите. Това ме озадачава и ги сравнявам, измервам ги скришом, улавям общите им черти - очи, нос, уши - докато най-накрая не се досещам - та това е клан! Семейство! Три, а може би и четири поколения живеят заедно -като в каменната ера, като при пещерните хора. И апартаментът им, с който дявол знае как са се сдобили, не е апартамент, а именно пещера; само вместо рисунки по стените навсякъде е картинката на онзи храм. Деца, родители, баби и дядовци - всички са заедно, всички са наблъскани един до друг, диваци!
Някой ме докосва за ръката.
Отдръпвам я като ухапан.
- Стига, де! Можеш да се отпуснеш, тук си в безопасност, братко! - усмихват ми се.
Това е Радж. Онзи, който заради мен стреля по онези надрусани павиани. Измъкна ме от примката. Този, на когото не съм му никакъв. Як, остриган до кожа, с брада, сплетена в плитка, с кобур под мишницата - никелирана ръкохватка, черна от двете страни.
- Благодаря. - Езикът не ми се подчинява, но аз го принуждавам. - Ако не беше ти - край с мен.
- Паките ви бяха хвърлили око. - Той поклаща глава, хапвайки си от жълтия миризлив ориз. - Ако не бях посрещнал жена ми - Радж кима към Соня, - тя също можеше да загази...
- Как си? - обръща се Соня към Анели и я прегръща.
- Не знам - отговаря Анели.
- Няма значение какво е казал докторът! Един лекар казва едно, друг - друго. Искаш ли да намерим още някого да те прегледа?
Анели мълчи.
- Ей, момче! Хайде, яж! - крещи ми от другия край на масата старецът. - Какво ще кажат хората? Девендра приема гости и не ги ушщава! Ние да не сме като пакистанците! Не ме позори, яж, моля те!
Докато говори, му се налага на всеки три думи да спира и да си поема дъх. При това така хрипти, че е ясно - белите му дробове са надупчени като гевгир.
- Набивай, не се притеснявай! - намига ми усмихнат младеж с очила, явен зубрач и някакъв бъдещ адвокат. - Как се казващ приятелю?
-Я...
- Ежен! - отговаря вместо мен момиченцето Европа. - Казва се Ежен!
Удобно - повече не се налага да лъжа сам, сега другите лъжат вместо мен.
- Какво работиш, Ежен?
- Безработен съм.
Те нали всички тук са безработни; просто искам да бъда като останалите.
- А аз съм порнобарон! - гордо намества той очилата си. - Това е жена ми Бимби. - Той слага ударението на първата сричка; гали с пръсти седналата до него красавица с гигантски корем. - Ето, чакам да се появи наследникът ми!
Загребвам от ориза с мръсните си пръсти - както всички тях, от общото корито и го пъхвам в устата си. Зърната са залепени помежду си с жълта паста; по-добре да не мисля какви са тайните съставки. Белтъкът - това нали не е яйчен белтък, откъде у тях пари за яйца...
Вкусно е.
Пъхам отново ръка в кацата. Натъпквам си устата.
- Опитай! - мляскам аз, гледайки Анели, но тя не ме слуша.
- Хапни си, моля те - казва й Соня. - Не обиждай дядо.
Тогава Анели примигва, идва на себе си и пъха буца ориз в устата си.
Та ние не сме яли нищо цял ден освен онези проклети скакалци, сладоледа и бутафорната ябълка. Дъвча, не мога да се спра. Тук има и треви, и нещо морско... Как му казваха... Загребвам отново.
- Ето! - засмива се с усилие белобрадият старец. - Това е друго нещо! Откъде сте, деца?
- Аз съм местна, от Ещампле - казва Анели. - От ливанския квартал.
- Съвсем наблизо - кашля старият Девендра.