- Арабите не ни обичат - навьсва се Радж. - Те нали са за паките? Мюсюлманите се подкрепят..
Там, в прохода, бях взел пакистанците за индийци. Онези, които ми бяха плиснали реактива в лицето - цялата тази стан - са били пакистанци. А индийци са тези, които ни измъкнаха оттам. Радж и жена му Соня, Европа и всички останали тук.
Нищо чудно, че ги бях сбъркал - изобщо не се различават на външен вид, но няма по-непримирими врагове от тях. Индийците и пакистанците воюват помежду си вече трети век; и двете страни отдавна са превърнати в прах и пепел, но войната не престава нито за минута. Не са оцелели държавите и правителствата, поголовно са изтребени страховитите армии, изпепелени са градовете заедно с всичките им жители; сега трудолюбивите китайци постепенно усвояват радиоактивната пустиня, която някога е била велика единна Индия. От двата мношмилиардни народа са останали само жалки групи от бегълци, разпилени по света, които се хвърлят в кървава схватка помежду си веднага щом се окажат заедно. Ние само си мислим, че Барселона е част от Европа; някъде тук, на улицата, по спечените тротоари, по стълбите от ниво на ниво се простира невидимата за нас граница между загиналата Индия и призрака на Пакистан.
Безумие.
- Тя не прилича на арабка, Радж - докосва го по ръката Соня.
- Не съм арабка - вдига поглед Анели. - Майка ми работи в мисията там. Червения кръст. Тя е лекар.
- А ти откъде казващ че си? - Старецът допира длан до косматото си ухо. - А, момче?
Анели си има майка.
Майка й работи в Червения кръст. Лекува безплатно нелегални. Майка й е на няколко квартала оттук. Анели е била в интернат, но тя знае коя е майка й и къде живее. Майка й не е починала. Тук е домът й.
Земята със скърцане забавя ход, надяната върху не смазана ос, океаните се плискат през бреговете, континентите се събират накуп, хората политат презглава. Тресе ме.
- Не лъжи! - изръмжавам аз. - Да не си посмяла!
- Не лъжа - отговаря спокойно Анели.
- Ей, момче, ти оглуша ли? Соня, вземи ми слуховия апарат, подари го на момчето...
- И ти не лъжи - поглежда ме Анели.
- Аз не съм оттук! Аз съм от Европа! От истинската Европа! - говоря така, че той да може да чуе това със старите си космати уши.
- О, така ли? И защо си се набутал в тази проклета дупка? - интересува се старецът.
- Не можех да оставя Анели сама. - Аз издържам погледа й.
- Годеник и годеница! Годеник и годеница! - пее хор от тънки гласчета под масата.
- И какъв лекар е тя, майка ти? Хайде, импровизирай! - изхриптявам аз.
- Репродуктивна медицина.
- Какво съвпадение! И защо тогава не се обърнахме към нея с нашия проблем? На кого можеш да довериш това, ако не на мама?! - Аз вече не чувам себе си, но цялата маса се е вторачила в нас.
И в този момент тя ме зашлевява със замах с опакото на дланта си - по устните, по зъбите. Силно, рязко, болезнено, така че от очите ми потичат сълзи.
- А ти би ли доверил такова нещо на своята?! - изрича тя тихо и яростно.
- Моята е мъртва! Така й се пада!
И цялата стая млъква, сякаш са им изключили звука. Старият Девендра се мръщи, Радж се надига, Соня разтревожено клати глава, стариците върху наровете престават да хвърлят заровете.
- Как можеш да швориштака за родителите си? - изумено пита Радж, задъхвайки се.
- Не е твоя работа, ясно ли е?! - Аз също скачам. - Тя ме заряза да умирам!
- Тече ти кръв. - Соня ми подава салфетка. - Притисни я отгоре.
- Няма нужда. - Отблъсквам ръката й. - Време е да тръгваме.
- Ти си в дома ни! - Радж ме хваща за китката; хватката му е стоманена, гласът му трепери. - Ти си наш гост. Моля те, дръж се достойно.
- За чий...
За чий ти трябваше да ме спасяваш? За чий ти трябваше да ме довеждаш в дома си? За чий ти трябваше да ме храниш? Какво, очаквахте, че ще размахам опашка?
- Ей, момче! - хрипти към мен белобрадият. - Почакай! Ела тук! Не се нервирай така! Ела, рядко имаме гости! Разкажи на стареца как е там, във вашата Европа... Виждащ скоро ще умра, а така и не съм бил там!
- Дядо! Стига си говорил глупости! - крещи му Радж през масата. - Като че ли ще ти позволим да умреш!
Старецът се изсмива приглушено.
- Колко пъти съм ти казвал, момче! Не искам да живея вечно! Повдига ми се от тази вечност!
- Не го слушай стареца! - маха с ръка към Девендра бабата, неговата жена. - Лъже и кокетничи! На кого не му се живее?!
Ане ли разглежда ръката си - на нея има прорези от зъбите ми. Изправям се и се приближавам до Девендра.
- Хайде, къш! - Той гони от масата хитро хлапе с изкривен настрани нос.
Хлапето подсмърча непокорно, но старецът добродушно го шляпва по врата и то живо скача от мястото си.