- Сядай.
Освободеният стол е композитен, мръснобял; на самия Девендра не е същият - древен, железен, при това нямащ никаква стойност; целият е ръждив, издраскан и накривен, но старият индиец седи на него така, сякаш е трон. Блести мокър - явно Девендра го е полял, докато си е наливал вода - и от него лъха странна миризма, позната ми отнякъде. Ръжда, спомням си аз. Така мирише ръждата.
- Дърлиш се с приятелката си - смее се той с болните си дробове. - Случва се. Приятно е да знам, че там, зад прозрачната стена, живеят същите хора като нас тук. Ще пийнеш ли с мен?
Под ръката му има малка бутилчица със сложна форма. Без да дочака отговора ми, Девендра процежда от нея нещо мътно в празна чаша, побутва я към мен, после налива и на себе си.
- Ти какво, старо? Какво ти рече докторът? - ахва едроносата му жена.
- Това не бива, онова не бива... За какво да живея тогава? А тези ми предлагат и вечно да охкам! - Той кимва към Радж, чуква се с мен и изпива на екс половин чаша. - За твое здраве!
Напитката вони ужасно. Но старецът избърсва вишневите си устни и ме поглежда с такава насмешка, че аз си поемам дъх и изливам тази гадост в себе си, изгаряйки разбитите си устни.
Сякаш съм глътнал вряла вода; усещам как отровата се спуска по хранопровода ми, как по пътя й се свиват белтъчините и умират клетките на епитела.
- Седемдесет градуса! - заявява гордо старецът. - О дьо ви, жива вода!
- Менте! - крещи Радж. - Жива вода пият буржоата в Европа!
- Нека си я пият сами! - крещи му в отговор Девендра. - Ела тук, внуко!
Радж се приближава към нас; впрочем не поглежда към мен.
- Пийни си! - Старецът му налива половин чаша. - Виж на какво седя.
- На железен стол, дядо - провлачва Радж с досада, сякаш вече е чувал всичко това сто пъти.
- Точно така. А ти знаеш ли - Девендра се обръща към мен - защо седя на този стол, а? Той е изкривен, той скърца, както жена ми скърца със зъби, той целият е ръждясал, а аз седя на него.
Свивам рамене; живата вода се смесва с моите сокове, изпарява се и парите й ми издуват главата.
Соня гали Анели по ръцете и тя й кима; сигурен съм, че усеща погледа ми, но не иска да го срещне.
- Аз не обичам композита - обяснява старецът. - Композитът не ръждясва. И сто години да минат - вашите столове ще си бъдат същите. Ще се разрушат империи, човечеството ще измре, но насред пустинята ще си стои шибаният стол! - Той клати глава особено, по индийски - брадичката му се движи наляво и надясно, а темето му си остава намясто. - Нека до пийнем още.
- Спри се! - скърца гърбоносата старица.
Девендра само й изпраща въздушна целувка. Налива на нас с Радж, после пълни и своята чаша.
- Това са столове за богове, а не за човека - разсъждава той. - За ваше здраве!
Радж пие, държи чашата с лявата ръка, но следи дядо си с безпокойство. А на мен вече ми е все едно.
- А ние не сме богове, момче! - Старецът доволно пъшка и присвива очи. - Каквито и химии да правим със своите вътрешности, всичко това е измама. Вечните пластмасови столове не са за нашите задници. На нас са ни нужни столове, които да ни напомнят за това-онова... Ръждивото желязо - ето това е хубав материал!
- Ние въпреки всичко ще ти намерим от тяхната вода, дядо! - упорства Радж. - Ще ти разредя с нея пиенето, ще се подмладиш с десет години и тогава си дърдори колкото си искаш за това колко е хубаво да се умре.
- Ти си този, който трябва да живее вечно! - смее се Девендра. - Ти си млад, а все не ти стига!
- Трябва! Защо само за буржоата да може? Та това е несправедливо! Виж го него! - Той ме побутва отстрани; но аз не се обиждам. - Той може и да е два пъти по-стар от теб, а ти все му викаш „момче“!
- Той ли? Какво, аз ли не мога да отлича момче от старец? Не, внуко, човек не старее отвън, а отвътре! А това момче го виждам като на длан! - Девендра ми разрошва косите!
В нормално състояние от това щяха да ми се изправят косъмчетата на врата, но индийската отрова ми е запарила мозъка, разредила ми е кръвта. Не мога да се ядосвам.
- Нека да се обзаложим! - разпалено крещи Радж. - На колко години си, приятелче?
- Не съм дете - казвам.
- На колко? Двайсет и три? Двайсет и шест? - изброява старецът.
- Двайсет и девет.
- Двайсет и девет! Хлапак! - смее се Девендра.
- Приятелче! А ти наистина ли си оттам? От голямата Европа? - пита ме някой. Студентът очилатко е приближил към нас стола на бременната си жена.
Тя седи и пърха с клепачите си с размерите на крило на пеперуда, кокетна, сякаш го няма тежкия й товар.
- Наистина - казвам колебливо.
- Много яко! - потрива ръце студентът. - Слушай, имам една работа за теб! Нужен ми е партньор там, при вас!