- За да превозвам наркотици през границата? - шегувам се аз.
- Не, при нас с наркотиците се занимава Радж! Прави звезден прах. А аз снимам кино. Той се занимава с бизнес, а аз - с изкуство.
- Аз по принцип искам да се прехвърля на контрабанда с вода! - кой знае защо се оправдава Радж. - Но там всичко го държат арабите, а те се поддържат с паките, няма да ни пуснат... Дори не дават да купуваме.
- Не ме прекъсвай, братко! - Студентът го бута по рамото. - Накратко. При вас там, в Европа, на мъжете не им става, нали? Говоря за ли-би-до-то.
- Това пък защо? - обиждам се аз.
- Сигурно от добър живот! Всичко, което правим тук, отива при вас! Накратко, перспективите са страхотни! Да се запознаем!
Той бърка във вътрешния джоб на клубното си сако -краката му са обути в спортни панталони - и изважда оттам визитна картичка. Физическа, отпечатана на хартия. Връчва ми я с гордост. Хартията е тънка, некачествена, но буквите са позлатени. „Хему Тирак - пише на нея. - Порнобарон“. С уважение прибирам визитката в джоба на гърдите си.
- Дядо, налей ми и на мен! - моли Хему, порнобаронът отличник.
- Жена ти дали няма да има нещо против? - закача го Девендра. - Че моята цялата ще се изпригци, докато вляза в кондиция.
- Защото ти е останала само една четвърт от панкреаса, а ти искаш и нея да спиртосаш! -не издържа старицата.
- Ц-ц! - Девендра събира заедно гъстите си вежди. - Затова пък аз съм стопанинът вкъщи!
- При мен например всичко си е наред - настоявам аз. В главата ми шуми топло море.
- Ето още едно доказателство, че той е хлапак! - намесва се в разговора ни старият Девендра.
- Браво, какво друго мога да кажа? - Очилаткото ме тупа по рамото. - Само така! Но кой знае защо всички от вашите искат да гледат нашите. Може би защото знаят - при нас мацката, ако изглежда на седемнайсет, значи наистина е на седемнайсет. А може би защото
при нас го правят с плам, сякаш им е за последен път...
Анели се е извърнала от мен, прегърбена е, занимава се с нещо. Иска ми се да се приближа към нея. Да я погаля по гърба. Да я хвана за ръката. Защо й се развиках?
- Чичо ни Ганеша имаше тумор - казва Радж. - Рак на панкреаса.
- Това е брат ми - пояснява Девендра. - Добър човек беше. На нас на всички нещо не ни е наред с червата.
- Две години умираше - продължава Радж. - Беше на седемдесет. Докторите казаха два месеца, а той издържа цяла година. И искаше всяка нощ жена му да спи с него. Леля Аайюши. Негова връстничка, между другото. И тя спеше, разбираш ли? Толкова силен беше. Леля разправяше, че всеки път я е било страх - а ако вземе, че пукне право върху мен? Но не можеше да откаже.
- Не можеше? Не искаше! - развиква се Девендра. - Ето такъв як мъжага беше! - Той ми показва вдигнат палец.
- Ти да беше взел пример от него! - тика възлестия си пръст в него белокосата жена.
- Ами ето, взимам! - Старецът гаврътва още една чаша.
- Общо взето, това ни е в кръвта. - Очилаткото Хему му протяга една чаена чаша. -Страстта, имам предвид.
- Не е трудно с такава красавица! - Девендра сръчква старицата с лакът, кимайки към бременната блондинка. - Ти наистина също не беше зле...
- Аз не бих отказала да пийна от тяхната вода! - кима старицата.
- И за теб ще намерим, бабо Чахна! - уверява я Радж.
- Искам да пием за това, Хему, твоята Бимби да ти роди як дебеланко! - усмихва се Девендра.
- Аз също ще пия за това! - подлага чашата си Радж. - За твоя син, братко! И за теб, Бимби! Нужни са ни момчета. На нашето семейство, на нашия народ...
Всички пият за гримираната Бимби; тя се кикоти предпазливо да не би случайно да роди.
- Ще отида малко да подишам! - Девендра става от очукания си стол. - Ей, старо, ще дойдеш ли с мен навън?
- Та така, приятел! Да се върнем към нашия бизнес! - дърпа ме за ръкава Хему. - Всички разправят, че вашите там вече са оглупели от виртуални партньори и от симулации... Но аз имам жестока идея. Вербуваме тук взвод девойки, слагаме ги пред камерите... Загряваш ли?
- Почакай! Аз ей сега...
Отдръпвам се от него, вдигам се на бамбуковите си крака и се затътрям към Анели. Трябва да й обясня защо казах това. Пред очите ми е тя - разсъблечена, безумна, върху ярката и нежна трева... И после в онзи проклет кабинет, когато й казаха...
- Чуй ме... - Докосвам рамото й. - Чуй ме! Извини ме, аз...
Тя потрепва, сякаш съм я убол. Обръща се. В ръцете си държи нечий комуникатор.
- Взех го от Соня. Обадих му се. На Волф.
- Какво?
- Той не отговаря. Звънях му пет пъти, не отговаря. Писах му, дадох му адреса.
- Защо?!
- Нека знае къде съм. Нека ме вземе. Безсмъртните няма да се доберат до нас тук.