Така... белите му дробове сега са пълни с вода, нали? Моята задача е да я изпразня. Да я заменя с въздух. После да се опитам да подкарам сърцето и отново да правя изкуствено дишане. И отново сърцето. И да не се спирам, докато не се получи. Трябва да се получи, макар че не съм го правил никога по-рано.
Навеждам се над удавника. Устните му са сини, очите му сълзят с морска вода, солена като истинските сълзи. Той гледа покрай мен, към небето.
По дяволите! Трудно ще е да се докосна до устните му. Трябва да го очовеча. Да му дам име може би? Нека бъде Фред; да направя това с Фред ще е по-весело, отколкото с трупа на непознат мъж.
Изпълвам гърдите си с въздух и покривам с уста устните му. Те са студени, но не толкова, колкото бях очаквал.
- Какво правиш?! - В гласа на сивия Клаудио има ужас и отвращение. - Полудя ли?!
Започвам да духам - и челюстта му пропада, а право в устата ми се вмъква езикът му - вял месест парцал - докосвайки моя език. Прилича на целувка.
Отдръпвам се от удавника, забравил името му, без да разбирам какво се е случило - а когато разбирам, едва не повръщам.
- Ще повикам охраната!
Едва поел си дъх, поглеждам към удавника, а после към Клаудио, който сега е придобил зеленикав оттенък - навярно отразявайки с добре поддържаната си кожа светлината на чашата.
- Фред - казвам аз на трупа, - заради теб полагам тези усилия, така че, хайде, братко, без тия гадости.
Замахвам и като с чук го удрям в гърдите - там, където по моята информация трябва да се намира сърцето му
- Тебе трябва да те вкарат в лудницата! - крещи ми дискохвъргачът.
Фред отново е поел към дъното. Ако продължи в същия дух, няма да мога да го отърва. Обръщам се към Клаудио.
- Ела тук!
- Аз?
- По-живо! Прихвани го така, че лицето му да е над водата.
- Какво?!
- Казвам ти прихвани го! Ето тук и ето тук!
- Няма да го докосвам! Той е мъртъв!
- Чуй ме, дебил! Все още мога да го спася! Опитвам се да го реанимирам!
- Няма!
- Хайде, гад! Това е заповед!
- Помогнете!
Той се хвърля като риба в тръбата и аз оставам насаме с Фред. Насилвам се, притискам устата си към неговата, свивам езика си, вдъхвам!
Отмествам устни, замахвам, удрям го по ребрата. И отново вдъхвам в него въздух.
Удар! Вдъхване! Удар! Вдъхване! Удар!
Как да узная дали правя всичко, както трябва? Как да узная дали още имам шанс? Как да узная колко време е прекарал с дробове, пълни с вода? Вдъхване!
Как да узная скрило ли се е съзнанието му в някакво кътче на неговия отрязан от кислорода мозък и крещи ли: „Тук съм“, или отдавна е починал, а аз воювам с къс месо?
Удар!
Вдъхване!
Издърпвам го, подлагам ръка под главата му, за да не го залее водата отново.
- Стига си се въртял! Стига си се въртял, мамка му!
Удар! Вдъхване!
Той трябва да оживее!
- Хайде дишай!
Фред не иска да оживява. Но колкото по-дълго не се пробужда, толкова повече се навивам, толкова по-отчаяно го млатя по сърцето, толкова по-яростно вдъхвам в него своя въздух. Не искам да си призная, че не мога да го спася.
Удар!
Как да бъда уверен, че върша всичко правилно? Вдъхване!
Той не помръдва. Не мига, не кашля, не бълва вода, не ме гледа ошашавено, не изслушва недоверчиво обясненията ми, не ми благодари за спасението. Навярно съм счупил всичките му ребра, разкъсал съм му белите дробове, но той продължава да не чувства нищо.
- Нека да направим така... Нека да се договорим... Последен удар! Последно вдъхване!
Чудо!
Е? Чудо ли е?
Той леко се люшва...
Не. Отново се стреми към водата.
Отпускам ръце.
Фред гледа нагоре. Иска ми се да му кажа, че душата му сега е някъде там, на небето, където блуждае погледът му Така са казвали за покойниците преди петстотин години. Но аз не искам да го лъжа: Фред, както и всички ние, не употребява душа, а и небето над неговата люлееща се глава така или иначе е нарисувано.
- Слабак! - казвам му аз вместо това. - Шибан слабак!
Удар! Удар! Удар!!!
- Дръпнете се от него - произнася зад гърба ми строг глас. - Той е мъртъв.
Обръщам се; двамина в бели хидрокостюми с логотипа на „Извор“. Охраната.
- Опитвам се да го реанимирам!
Фред се плъзга от пейката, пльосва се по лице във водата.
- Успокойте се - казва охранителят. - Нужна ви е психологическа помощ. Как се казвате?
Те извличат отнякъде мрежест продълговат чувал - бял с пъстри ивици отстрани, разгъват го под водата и много ловко вкарват в него Фред. Напъхват го вътре с главата напред. Получава се нещо като разноцветен надуваем спасителен пояс.
- Как се казвате? - повтаря охранителят. - Може би ще търсят свидетели.