- А ти? Ти как избяга?
Анели си дърпа по-дълбоко. Дава ми цигарата. И вместо отговор казва:
- Веднага ли започна да ги търсиш?
- Кого? - Не разбирам веднага.
- Своите родители. Ти нали знаещ че са умрели. Значи си ги търсил.
Пълня гърдите си с дим; обикновеният въздух не може да изкара от гласните ми струни необходимите думи. Димът е по-лек от въздуха. Димът ще ме повдигне над земята.
- Нямах баща. Само майка. Тя беше с мен, когато Безсмъртните дойдоха. На нея й инжектираха акселератор.
- Ти видя ли това?
Видял ли съм това? Сигурен съм, че е станало така, защото самият аз съм правил това хиляди пъти с други жени и техните деца. Ежен не знае това, но аз не мога да бъда Ежен винаги.
-Не.
- А аз не исках да я търся - казва Анели. - Моята майка. Защо да го правя? Освен да се изплюя в лицето й. Аз със сигурност знаех, че с нея всичко е наред. Защото татко каза да инжектират него. Отлично помня всичко. Седях в ръцете на мама, той ни прикри със себе си, нави ръкава си. Когато му направиха инжекцията, се изплю в краката им. Татко беше много спокоен. Той не знаеше, че мен така или иначе ще ме вземат. А мама през цялото това време пищеше като заклана, макар че никой не я пипаше. Пищеше ми право в ушите.
- Е, моята не знаеше дори кой ме е направил, така че нямаше на кого да прехвърли вината. Ето защо със сигурност са инжектирали нея.
Не мога да бъда винаги Ежен.
- Не пробва ли да провериш в базата с ДНК?
Клатя глава.
Дори след като ни пуснат, ни е забранено да търсим родителите си - забранява го Кодексът на Безсмъртните. Но дори и да не ни преследваха заради това, пак нямаше да надникна в базата.
- Изобщо не ми пука кой там се е изпразнил в майка ми.
- А аз все чаках обаждането му, знаеш ли? Обаждането в интерната.
- Знам. И... Той не се ли обади?
- Обади се. Когато бях на четиринайсет. Беше целият побелял, седеше в инвалиден стол. Казах му, че го обичам и че непременно ще се видим още веднъж, че ще се върна при него и ще го излекувам и че ще живеем заедно като семейство. Успях да му кажа всичко това за десет секунди, а после ми прекъснаха връзката.
- Ти... Ти не си минала проверката?
- Какво ме зяпаш така? Дреме ми за техните проверки!
- Та теб би трябвало да те...
- Не чаках да изяснявам. Избягах. Когато видях баща си, разбрах, че не мога да стоя така и да чакам, докато умре. Че тези десет секунди с него не са ми достатъчни. Подготвях се дълго... А се реших едва след обаждането му. Когато вече нямах какво да губя.
Тя ме поглежда с насмешка, дръпва си от угарката за последен път, изгаря си пръстите -мръщи се, но продължава да дърпа.
- А ти как се измъкна оттам? - искам да изтръгна от нея истината.
- Провървя ми. - И това е всичко; напразно чакам от нея продължение.
- А... И баща ти какво? Завари ли го? - Кой знае защо ми е трудно да я попитам за това.
- Не. Затова пък мама беше в отлична форма.
- Как я намери? Говори ли с нея?
- В две стъпки. Дадох кръв за гении маркери, после я открих в базата.
Анели най-накрая пуска угарката; разпръсква се пепел.
- Баща ми е претърпял инфаркт. След нашия разговор. Така че се оказа, че напразно съм избягала.
Кимам. Представям си какво й е било.
- А майка ти?
- С нея всичко е отлично, благодаря. Тя сега изглежда по същия начин, както и в деня, в който ме взеха от нея. Нито с минута не е остаряла. По-млада е от мен.
- Ти си я намерила - казвам на себе си. - Как... беше? Тя... учуди ли се?
Анели плюе от балкона върху главите на хората долу. Някой се хваща за плешивината, проклина индийската уличница. Анели се смее.
- Тя каза, че случилото се е станало повратен момент за нея. Точно така се изрази: повратен момент. Каза, че след като ме е изгубила, решила да посвети живота си на това да помага на другите хора да имат деца. Че така се бори с нечовешката система, която й е отнела детето и мъжа. Че работи безплатно и че през онази година петстотин жени са успели да забременеят и да родят благодарение на нейната помощ. Че се радва да ме види, но не е сигурна, че съм постъпила правилно, като съм избягала от интерната.
Аз също искам да ти разкажа много неща, Анели. Да ти разкажа за това каква лицемерна кучка и каква набожна уличница беше майка ми. Какъв безмозъчен и безсърдечен боклук е бил баща ми. Как те ме вкараха в интерната; как никога не се опитаха да ме намерят. Защо е нужно да ги търся?! Нима това трябва да е по-необходимо на мен, отколкото на тях?! Искам да ти разкажа за това, Анели, защото се уморих да плача за тази проститутка.
В самия край на булеварда, в струпването от електронни светлини, пламват оранжеви факли, издигат се над тълпата - един, два, десет.