- Там има някакво шествие...
- Петстотин жени за една година. Дете и половина на ден по нейните думи. Ето кой е добър специалист. Моята майка - отговаря Анели. - Ти си прав. Трябваше веднага да отида при нея.
- Слушай... Та аз не знаех...
-Ас баща ми се е развела. Пет години след инжекцията. Той й е казал, че не иска да й бъде в тежест. И тя не възразила. Това е бил негов избор, така ми обясни. Та той нали е възрастен човек!
- Колко народ има там... Някакви знамена... Сигурно парад? - докладвам тъпо. А какво друго ми остава?
- А аз й казвам: ти си тази, която е трябвало да пукне, мамо. Ти, а не татко. Всички тези чужди деца в чужди жени, цялото това твое храбро изучаване на нечии влагалища - всичко това няма нищо общо с мен. Или с татко. Можеш да продължаваш да се ровиш там, мамо, но по-добре тогава да беше запретнала ръкав ти, а не татко, а аз сега да идвах при него, а не при теб.
Анели изговаря всичко това много леко, сякаш за хиляден път; сякаш изобщо не й засядат в гърлото тези остри, ръбести думи.
А на мен ми се повдига - завиждам й, на мен също ми е необходимо да се облекча, необходимо ми е да изчопля струпеите и да изстискам гнойта. Тясно ми е в Ежен, искам да бъда с Анели самия себе си - макар и за последно. Но през моето гърло не могат да минат такива думи.
- Аз... Аз всъщност така и не... Аз не...
- Добре. Извинявай, че си излях всичко върху теб. - Тя се изправя. - Ще отида при Соня, току-виж Волф е отговорил.
Така че мога да оставя откровенията си за себе си.
Тя се промъква покрай извадения на балкона гардероб, като леко притиска бедра към мен, разтуптявайки сърцето ми, и се прибира в апартамента. Факелното шествие се приближава; над главите на хората се реят зелени знамена. Сигурно някакъв местен празник.
Мисля си за Анели. За това, че тя не е минала проверката. За това как после й се е удало да се измъкне от интерната. За това, че е намерила майка си. Как изобщо се е решила. Как е намерила нужните думи. Как е успяла да остане на свобода. Искам да разбера защо тя е станала такава, какъвто аз не съм успял.
Мога да се преструвам на Ежен колкото си искам, и тя няма да спори с мен - просто тъгува по своя Волф и това е. Просто ме мами и при първата възможност го повиква при себе си. Аз не съм заместител на Рокам ора, не съм му съперник - Анели вижда имитацията, усеща с какво съм пълен отвътре.
Виж, ако бях Деветстотин и шести... Всичко щеше да е различно. Тя щеше да ми повярва и да забрави за Рокамора. Базил със сигурност щеше да й хареса. Може би Анели щеше да го обикне.
Нали някаква жена беше обичала Базил, а той беше обичал нея.
И си беше платил за това.
- Смърт! Смърт! Смърт! - разнася се отдолу нечий гъгнив глас, усилен с мегафон. Стотиците пламтящи факли са точно под мен.
- Смърт на хинди! - крещи мегафонът.
- СМЪРТ НА ХИНДИ!
- реве тълпата; и най-накрая аз разбирам.
- Хей! - скачам вътре, викам домакините. - Там дойдоха онези дяволи... Паките! Куп народ с факли!
Радж - с никелираното гангстерско дуло в лявата ръка - предпазливо надниква от балкона. Заревото от факлите вече е върху прозорците, от воя на тълпата стъклата треперят.
- Звъни на нашите! Там са поне сто! Барикадирай входа! - крещи Радж на своите. - Хему, Фалак, Тамал! С оръжията на балкона! Тапендра! Изведи старците! Къде е дядо?
- Излезе... - блее хилавият дългокос Тапендра. - Навън е...
- Ей! Крастави кучета? - гърми под апартамента високоговорителят. - Трябва ни оня, който е убил четирима наши в „Гама-Капа“! Остригания с брадата! Дайте го тук или ще изгорим цялата сграда!
- СМЪРТ НА ХИНДИ! СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!
Те са дошли за Радж. Там, в прохода, в моята тъмнина, в схватката между бесовете нищо не се беше разрешило и нищо не беше приключило. Той се беше намесил заради мен, заради Анели и сега паките искаха главата му.
- А аз какво да правя? - питам Радж.
- Взимай момичето си и бягай. На тавана има черен изход...
- Не - казвам аз.
- Вие нямате нищо общо тук. Това си е между нас и паките, така че хайде! - И той забравя за мен. - Дядо със сигурност ли е навън? Фалак, погледни...
Аз нямам нищо общо. Черните мравки се бият с червените мравки. Техните мравешки войни са започнали преди хиляда години и ще продължат още хиляда и хората няма защо да се набъркват в тях. Ако Радж не беше застрелял заради Анели онези павиани в прохода, той щеше да намери повод да убие други четири седмици по-късно. Можем да си тръгваме с чиста съвест.
Анели държи за ръка малката Европа - Соня захлопва кепенците на прозорците, затваря ги с резета. Погледите ни се срещат.