- Радж е прав. Трябва да се махаме оттук.
Европа се вкопчва в ръката й така, че пръстите й побеляват - но не плаче. Анели я гали по главата.
- А я кой ни падна в ръцете! Гледайте! - кънти откъм улицата.
- Той е при тях. Девендра е при тях! - Дебелият мустакат Халак мушка патрони в пълнителя на карабината си.
- Анели?
- Хвърлете това псе през прозореца? Или ей сега ще отрежем главата на стареца! - гърми мегафонът.
- Дядо! - Радж се показва на балкона. - Дядо, не се бой! Ние сега...
На улицата прогърмява изстрел, от тавана се посипва мазилка, Радж едва успява да се приведе.
- Хайде режете я, чакали! - крещи пресипнало навън Девендра и избухва в кашлица. -Главата ми няма никаква стойност! И без това скоро ще си ида. Направо ме уплашихте!
- СМЪРТ НА ХИНДИ! СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!
- Не го пипайте, чувате ли?! - поглежда надолу Радж. Веднага следва нов изстрел.
- Щом тази прогнила кратуна няма стойност, после ще се качим при вас! - крещи някой в тълпата. - Отдавна е време да изгорим това гнездо на оси!
- В кухнята има буре с керосин - шепне Хем. - Ако те щурмуват... Ще го измъкнем на балкона и ще го излеем върху тях... Те там имат факли...
- Там е дядо! Идиот! Трябва да измъкнем дядо! - ръмжи му Радж.
-Как?!
- Да изчакаме нашите! Тамал, ти обади ли се на Тапендра? Какво каза той?
- Казва, че им трябват двайсет минути, за да се съберат всички...
- Свалете го на колене! Али, дръж триона! - крещят отвън. - Те не ни вярват!
- Не! Не! Идвам! Слизам! - Радж отблъсква Соня, отваря вратата. - Пуснете го, идвам при вас!
Всичко това са мравешки сражения, казвам си аз. Не е твоя работа какво ще стане със стареца, с този брадат младеж, с техните коремести жени, с децата и внучетата голтаци. Ти си чужд тук, случайно си тук. Ти изобщо не трябваше да се оказваш в Барселона. Иди си и я вземи със себе си. Иди си.
Някаква фурия с прошарени разпуснати коси подлага на чуждо бебе изсъхналата си гръд, за да не плаче. Петгодишното хлапе с изкривения нос размахва юмруци, обещавайки да натупа тези пакове, както трябва, баща му му затиска устата.
- Не можем да си тръгнем - казва ми Анели.
- Да не си посмял да идваш при тях, идиот! - крещи Девендра. - Не им отваряйте. Те ще те обесят! Всички ви ще избесят! Не им отваряйте!
Но Радж вече лети надолу по стълбите.
- Чакали! - хрипти яростно на улицата старецът - Всичките ще горите в ада! Всичките! Ще дойде и този ден! Вие три пъти разрушавахте свещения храм Сомнат, но той си стои! В моето сърце! В нашите сърца! И ще стои винаги! Докато са живи децата ми! Внуците ми!
- СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!
- скандира тълпата.
- Мръсна мърша! Убий го! Убий това краставо куче! - призовава някой истерично.
Защо той го прави? Защо? Та те ще го убият, ей сега ще го убият, защо ги вбесява? В чудесната ми нова композитна глава започва да се напомпва ръждива кръв, а улеите са запушени, тя не слиза обратно. Чувствам, че в черепа ми няма повече място, той е препълнен, боли ме отвътре. Сега ръждата ще лисне от очите ми, от ушите ми...
- Ще се върнем там и ще го построим отново! А вие всички ще издъхнете в чужбина! Вие не сте народ, а сте измет, плъхове, зверове! Ние ще се върнем във великата Индия, а вашата проклета страна вече никога няма да я има!
- Дядо! Не бива, дядо! - крещи му Хему, но напразно.
Куршумите се удрят в тавана, кълват затворените кепенци, звъни разбито стъкло. Почувствали надвисналата беда, бебетата заврещяват.
- Не можем. - Хващам Анели за ръката. - Не можем.
- Там има само пепел! Сажди! Там дори костите на родителите ви не са останали! Няма го вече Пакистан! Никога не е трябвало да го има и никога няма да го има! А великият Сомнат ще стои там, където винаги е стоял! Винаги! - дере се старият Девендра.
- Убий го! Какво чакаш?! Дай на мен! Убий тази гадина! - реват сто гърла. Като насън изпълзявам на балкона. Стареца са го сложили на колене, трима го държат, притискат главата му, отметнали са белите му коси от жълтата набръчкана шия, а един, омотан до очите с черен шал, се е приготвил вече да реже главата му с назъбена ножовка.
- Ако вие веднага не... - крещи в микрофона някакъв тюрбан.
- Всички ще горите! Всички!!! - със страшен глас, хрипливо и бясно нарежда Девендра, опитвайки се да надигне сведената си глава.
- СМЪЪЪЪРТ! СМЪЪЪЪЪРТ!
- Недейте! Отварям! - разнася се от дъното на стълбището.
- Псе! Псе! Смърт на псетата!!! - изкрегцява палачът, взима в шепата си сухите коси и дърпа ножовката, забивайки зъбците в сухата шия на стареца.
Аз се извръщам, пълзя назад.