Къде ми е раницата? Къде ми е шокърът? Или ми дайте пистолет, умея да използвам оръжие...
- Къде са паките, къде?! - Задържам Хему и поглеждам в запотените му стъкла. - Кого са ранили?!
- Това е жена ми! Това е Бимби! - Той се изтръгва от мен. - Тя ражда!
Анели примигва. Обръща се и с плахи крачки тръгва към писъците, сякаш я викат. Аз следвам Анели като вързан за нея.
Бимби се е забила в далечния ъгъл, запънала е крака, слабините й са покрити с мръсен чаршаф, обтегнат върху коленете й, и някаква баба, някаква лелка гледа отдолу, сякаш си играе на колибка с детенце.
- Хайде! Хайде, дъще! - подканва акушерката мократа от ужас и старание Бимби -боядисаните й коси са се слепили, гримът й е размазан от сълзи и пот.
Анели се спира право пред нея, омагьосана.
- Вода! Дай вода! Гореща! - крещи й акушерката. И Анели отива за вода.
- Главата тръгна! - обявява бабката. - Къде е водата?!
- Главата тръгна! - тупа ме по рамото Хему. - Слушай, приятел... Аз сега май ще повърна от вълнение... Защо има толкова кръв? - изведнъж забелязва той. - Защо там има толкова много кръв?!
- А ти да не си беше чесал езика, а да беше дал вода! А? - озъбва му се акушерката.
- Хайде, момиче! Давай!
Бимби крещи, бабката мушка глава в палатката, Анели мъкне чайник, фурията с разпуснати бели коси подава чисти чаршафи, Хему врещи за кръвта, а зад гърба ми стои Радж, целият в сажди, и в угасналите му очи отново се запалва огън - друг, жив.
- Ето го! Ето какъв е! - Акушерката измъква отдолу костелива сбръчкана кукичка с обвивка от кръв и прозрачна слуз, пляска я по червеното задниче и кукличката започва тънко да пищи.
- Юнак!
- Какво? Момче ли е? - пита Хему невярващо.
- Момче! - подсмърча с кривия си нос бабката.
- Аз ще го... Искам да го нарека... Нека бъде Девендра! - казва Хему. - Девендра!
- Нека бъде Девендра - съгласява се Радж.
Очите му блестят така, сякаш върху тях има плацента; а може би малкият Девендра се е родил от сълзите на Радж и Хему, от сълзите на прадядо му.
- Подръж го... - Акушерката предава врещящото бебе на Анели. - Трябва да се пререже пъпната връв...
Анели се колебае, тя няма умения в държането на деца.
- Мен ме е страх! - клати глава Хему. - Ще го изпусна! Или ще му падне главата!
И тогава го вземам аз. Аз умея да ги държа.
То продължава да пищи жално - сляпо котенце, цялото омазано дявол знае в какво; главата му е по-малка от юмрука ми. Девендра.
- А той наистина прилича на дядо - изхлопва Хему. - Прилича, а, Радж?
После ми го взимат, мият го, връчват го на изтощената му майка, Хему целува Бимби по темето, внимателно се пресяга за първи път към сина си...
Ето така се плодят те, казвам си аз. Под носа ти.
Ненавиждаш ги? Съжаляваш, че не можеш да извадиш от раницата си скенера, да провериш всички тези лелки, девойки, дребосъци, брадати бандити тук? Че не можеш да раздадеш на всички смърт със спринцовката?
Кой знае защо вместо ненавист чувствам завист. Завиждам ти, мъничък Девендра -родителите ти няма да те дадат в интернат. А ако за теб дойдат Безсмъртните, тези брадати мъже ще стрелят по тях от прозорците и ще ги заливат с горящ керосин. Наистина ти няма да можеш да живееш вечно, мъничък Девендра, но няма да разбереш скоро това.
И ето какво още: за мен днешният ден е по-дълъг от целия ми досегашен живот на възрастен. Така че нашето безсмъртие може и да не ти е необходимо, Девендра.
Прегръщам Анели. Тя цялата се свива в обятията ми - но не иска да се освободи.
- Видя ли какъв е мъничък? - въздъхва тя. - Колко е мъничък...
И едва тогава, закъсняла, идва помощта. Обкръжават сградата, качват се в апартамента, поднасят съболезнованията си и поздравяват. Жените слагат трапеза, сурови старчета с чалми изпълват стаите, пушат на стълбите, прегръщат обезумялата и онемяла Чахна, която само преди два часа още е имала съпруг. Сега той е там, долу, така се е слепил с враговете си, че не могат да го отлепят.
- Виж! Той си отвори очичките! Нима е възможно такова нещо, а, Джанаки? Колко рано!
Бимби люлее бебето, притиска го към пустата си гръд - стариците шепнат, че още няма мляко. Мъжете наливат в пластмасови чаши мътната, люта и пареща напитка, с която ме е ушщавал добрият старец.
От всички нарове, от всички клетки изпълзяват юноши, дечурлига, старци. Киселата миризма на страх отминава, изветря се; заменя я нагарчащият въздух на победата.
- За Девендра! За вашия дядо! - изрича басово широкоплещест мъж със сраснали се вежди. - Простете, че не стигнахме навреме.
- Той умря като герой, като мъж - казва седящ тигър с ивици от бели белези. - Умря за Сомнат. Да пием за Девендра.