- Не мислеше той да умира! - извива старата Чахла. - Само лъжеше, лъжеше! Казвах му: млъкни, не разгневявай боговете! А той все - да умра, та да умра...
Но мъжете тигри не я слушат.
- Там е наша земя! Изконно наша! Не на вонящите паки и не на ония с дръпнатите очи, които са я захапали. Там не е никакъв Индокитай и никога няма да бъде! За велика Индия! Ние ще се върнем!
- За Индия! За Сомнат! - гърмят гласовете.
- Защо го направи той?! - пита Радж. - Можеше да живее още! Щяхме да му намерим вода, почти се бях договорил...
- Защо... - Баба Чахна го поглежда, клати глава по особен начин. - Децата не бива да умират преди родителите си, Радж. Те щяха да те убият... Той нарочно ги разгневи.
- Аз не искам така! Не искам дядо да е платил с живота си заради мен! - Радж свива юмруци. - Ние вече се бяхме договорили! Намерихме му вода! На него и на теб! Намерихме!
- Аз... На мен не ми трябва... - изрича приглушено Чахна. - Къде аз без него...
- Какви ги говорите, бабо! - пляска с ръце Соня. - Какви ги говорите?
- Той знаеше - ако Радж отвори вратата, край с всички нас. Той вбеси паките. Нарочно го направи. За да не ги пусне Радж - въздъхва Хему.
- Кой чу думите му? - пита Радж. - Какво им каза той?
- Девендра каза: докато свещеният храм Сомнат се издига в сърцата на децата му, той се издига и в Индия - съобщавам аз.
- Кой е този? - мърморят брадатите, прекъсвайки разговора за това, че сега непременно ще има голяма война.
- Това е наш брат и приятел! - изрича твърдо Хему. - Той ми помогна с керосина. Заради нас се подложи на куршумите.
- Как се казваш? - чумери се прегърбен старец с буйна черна грива.
- Ян.
- Благодаря, че помогна на нашите. Ние не можахме, а ти успя.
Кимам му. Ако не бях аз, старецът щеше да е още жив, братко. Питай Радж - той знае с какво започна всичко, но и той пие за мое здраве заедно с останалите. И ако той ми е простил, ако всички хора тук са толкова великодушни, то...
И в този момент, изстивайки, осъзнавам, че съм се нарекъл с истинското си име.
Ти чу ли това, Анели?
Но Анели се е съсредоточила върху комуникатора на Соня, хапе устни.
- Ти сега си един от нас. - Хему ме потупва по рамото. - Знай, че тук винаги ще бъде дом за теб.
Вдигам чашата. Трябва да се напия. Да забравя всичко, което съм казал, и тогава и другите ще забравят какво са чули.
- Благодаря.
- Братя - вдига ръка Радж. - Дядо Девендра винаги казваше, че сме се родили в шибано време и на шибано място. Защо да се боим от смъртта, ако следващият живот може да бъде сто пъти по-красив? Ще се появя следващия път на бял свят тогава, когато нашият народ ще е щастлив. Така казваше.
Чахна плаче на глас.
- Но ето какво. Синът на Хему се роди точно в момента, в който тези мерзавци убиха дядо ни. Дядо беше праведник, не като нас. Мисля, че би трябвало веднага да се превъплъти и да стане човек. И мисля още, че брат ми не случайно нарече детето си Девендра.
Брадатите слушат тези глупости и кимат одобрително. Не мога да се сдържа - хвърлям поглед към малкото румено бебе Девендра. Той е в ръцете на майка си, до мен, и гледа в пустотата - и погледът му е старчески; мътният поглед на умиращ. И изведнъж чувствам как ме побиват тръпки.
- Той, Девендра, е тук с нас. Неговата кръв е в този мъник, а може би и самият той е в него. Той нали не би искал да отива далеч от нас, от своите... - говори Радж и гласът му трепери. -А ако той е тук... Значи скоро ще дойде краят на този кучешки живот. Скоро ще се освободим. Нали дядо казваше, че ще се прероди тогава, когато народът ни стане щастлив.
- За Девендра! - провикват се в хор брадатите. - За твоя син, Хему!
Аз пия за Девендра. Анели също пие.
Може би някой ден, залъгвам аз себе си, ще се върна - или ще се върнем? - в този странен апартамент с чужди миризми и чужди храмове по стените и може би една от тези клетки ще стане наша. Защото нали това е единственото място, където са ме поканили да живея, позволили са ми да бъда свой, нарекли са ме приятел и брат дори и това да е просто ритуал.
Може би в следващия живот.
- Как си? - Слагам ръка на рамото й.
- Волф не отговаря.
- Може би той просто...
- Той не отговаря. С мен се случва всичко това, а той не е до мен. Ти си тук, външен, случаен човек! Защо ти? Защо Волф не е тук?! - изхлипва тя.
Усмихвам се. Усмихвам се винаги, когато ме боли. Какво друго да направя?
- За малкия Девендра? - викат жените.
- Реших. - Анели потрива лице с юмрук. - Този лекар може да си избърше задника с тази диагноза. Не е възможно да не мога да имам деца. Просто не е възможно. Ще отида при майка ми. Ако твори чудеса, нека помогне и на мен. Нека тази стара мизерница помогне и на своята дъщеря. Никой няма да решава вместо мен какъв ще бъде животът ми. Ясно?!