-Да.
- Ще дойдеш ли с мен? - Анели оставя чашата. - Сега?
- Но ние нали чакаме тук твоя... Волф?
- Ти си му приятел, нали? - Тя отмята косите си от челото. - Какво постоянно го защитаваш? Той това, той онова, него го преследват, той е в опасност! Що за човек може да остави жена си на насилници?! А?! Що за човек е той?
- Аз не... Не съм негов приятел.
- Тогава защо се мъкнеш с мен?!
Съвсем неотдавна бях пълен със сили и изобретателност и си мислех, че мога да я лъжа колкото си искам. А сега искам само да положа глава върху коленете й и тя да гали косите ми. И всичко вътре в мен да се отпусне и затопли.
- Кой изобщо си ти, а?! Кой си ти, Ежен?
- Аз съм Ян. Казвам се Ян.
- Що за...
Тя млъква, присвива очи. После ги разтваря широко, зениците й треперят.
- Значи не ми се е сторило. И твоят глас...
Не мога нито да потвърдя, нито да опровергая. Използвал съм цялата си храброст, за да й кажа името си. Сега стоя студен, изплашен, зашеметен.
- Помня те.
Анели се оглежда за домакините.
Мъжете обсъждат войната и слуха, че в Барселона щял да дойде президентът на Панамерика, Тед Мендес, жените през глава съветват Бимби как да си докара млякото.
Раницата ми е при мен, а в нея са доказателствата за моята вина. Преди секунда им бях приятел и брат, но ако видят маската ми и инжектора, веднага ще ме линчуват. Аз съм в нейна власт.
Аз съм идиот.
Аз съм уморен жалък идиот.
- Ти пусна Волф? И ти...
Кимам.
Аз съм слабак. Слабак.
Светложълтите й очи потъмняват; ушите и бузите й почервеняват. Усещам как косъмчетата на тила й се изправят. Обгражда я непристъпно електрическо поле.
- Значи... ти не си случаен човек.
- Аз...
- Това е капан, нали?! Ти чакаш Волф!
- Аз го пуснах, забрави ли? Работата не е в него...
Протягам й ръка, но тя отстъпва.
- Тук няма да можеш да ми направиш нищо!
- Не само... тук. - Усмихвам й се. - Никъде. Не се получава.
Скулите ме болят от тази усмивка. Болят ме и устните.
Анели примигва. Спомня си нещо... Край.
- Излиза, че ти и от интерната не си избягал? - произнася тя, вглеждайки се отново в мен.
- Опитах се - казвам. - Само че не ми се получи.
Тя гризе ноктите си. Брадатите индийци говорят за безполезния американски президент, жените им хвалят мълчаливото бебе. Така се решава съдбата ми.
- Защо се мъкнеш с мен? - пита повторно Анели, но гласът й е съвсем друг; тя почти шепне, сякаш сега това е наша обща тайна.
Свивам рамене. Чувствам, че ми трепери клепачът. Никога по-рано не ми се е случвало такова нещо.
- Не мога... Не мога да те пусна...
Минава навярно около минута - погледът на Анели е като тояга с нашийник за дресиране на зверове, тя ме е хванала за гърлото и ме държи на разстояние.
- Добре - изрича най-накрая тя. - Щом не можеш да ме пуснеш... Ще отидеш ли с мен -там? Ще отидеш ли? Ян... Ако не си тук заради Волф...
-Да.
Ще отида. Не защото иначе тя ще ме предаде на домакините ни, за да ме разкъсат - това сега ми изглежда безобидно и маловажно; а защото ме е помолила да тръгна с нея за втори път - с истинското ми име.
- Тогава да тръгваме.
Целуваме се със Соня, благодарим на Радж, обещаваме на Хему, че непременно ще се свържем с него, за да стартираме заедно бизнеса на мечтите му, пожелаваме на Девендра-младши щастие и здраве. Момиченцето Европа вече не ми изглежда демон; докосвам косите й и нищо не се случва с мен.
Вдовицата Чахна стои на балкона и шепне нещо, гледайки пепелището.
Бих могъл да се простя и със стария Девендра - с него и със стотината хора, които помогнах да бъдат убити - но се боя, че ще повърна, ако погледна отново към изгорялото месо. Просто не искам пак онзи кисел вкус в устата си, това е.
Тръгваме.
По виегца се в спирала стълба се качваме на тавана при черния изход. Анели крачи пред мен мълчалива, без да се оглежда - и изведнъж се спира.
- Покажи ми. Покажи ми какво имаш в раницата.
Тя още не вярва; но сега вече е глупаво да се опитвам да изиграя всичко отначало. Бях против истината, но сега, когато всичко е разкрито, ми е леко като от антидепресанти. И аз смъквам раницата от рамото си, разкопчавам я и показвам на девойката главата на Горшиата.
Анели се вкаменява - но само за миг.
- Комуникаторът ти свети. Съобщение.
И сякаш забравила онова, което току-що е видяла, продължава нататък. Взимам в ръка комуникатора, вглеждам се в екрана. Наистина има съобщение. От Елен Шрайер.