Искам още.
Глава XVII
ОБАЖДАНИЯ
Обаждането.
Простичка дума, но в интерната обикновените думи често имат необичаен смисъл: стая за събеседване, лазарет, изпитание.
Всеки трябва да премине през обаждането и всички ние знаем предварително какво се иска от нас; онези, които са преодолели това изпитание, вирват опашки, гледат на останалите в своята десетка отвисоко и споделят покровителствено с тях тайната - как е било, какво са почувствали. Въпрос на чест, разбира се, е веднага да се закълнат, че нищо не са почувствали.
Във всяка десетка има такива, на които им се обаждат, докато са още съвсем малки - на тях изпитанието им е по-трудно, отколкото на останалите, затова пък те стават голямата работа по-рано и по-нататък вече не им е толкова страшно. А онези, които ги проверяват през последните години, обикновено вече са съзрели - минават през обаждането значително по-леко, а и вече са се уморили да го чакат. С всяка следваща година мисълта за обаждането става все по-натрапчива - просто ти се иска най-накрая да се случи. Да кажеш всичко - и да повярваш в себе си, да ти падне камък от сърцето.
Обаждането се случва с всеки само веднъж и не се предоставя друг шанс да се мине през това изпитание. Тези, които са провалили обаждането, изчезват от интерната завинаги; забранено е да се обсъжда какво става с тях. Наистина такива не са много.
В нашата десетка всичко започна със Сто петдесет и пети. Тогава бяхме по на седем и бяхме чували за обажданията само зловещи среднощни приказки или отчаяни момчешки блъфове. И ето че един ден нас десетимата ни изкараха от занятия по история и ни повикаха при старшия ръководител.
- Имаш обаждане - съобщиха в коридора на Сто петдесет и пети. - Знаеш ли какво да правиш?
Той изобрази уверена усмивка; впрочем може би просто си се усмихваше. Сто петдесет и пети винаги толкова лъжеше, че всички приемаха като лъжи и редките истини, които казваше случайно или по недоразумение. Никога не съм се съмнявал, че ще се справи без проблем с обаждането.
Поведоха ни в редица по пустите бели коридори, качихме се нагоре с асансьора с три бутона, струпахме се в стерилната приемна на старшия - екран в стената, улеи в пода и нищо друго забележително.
Строиха ни с лице към екрана - черен, пуст - и затвориха вратата. Старшият така и не излезе при нас, макар че ние още тогава знаехме - той вижда всичко. Трябва просто никога да не забравяме за това и тогава нещата ще се получат.
Сто петдесет и пети се държеше мъжки. Правеше физиономии, закачаше се с Трийсет и осми, обменяше клюки с Двеста и двайсети. После се чу сигналът от обаждането.
Изображението не се включи веднага; отначало имаше само глас.
- Бернар?
Женски глас, млад. Някакъв... Препълнен сякаш. В него всичко беше твърде много, нещо такова. Зад всяка произнесена на глас дума беше скрито сто пъти повече в недостъпния за човешкото ухо диапазон. Ние не можехме да чуем това, но подобно на инфразвука, то веднага ни изкара от празничното настроение. Двеста и двайсети си глътна езика, Триста и десети се нацупи, Седми направо се разтрепери.
- Бернар?
Екранът примигна - вероятно там отначалото бяха модерирали и звука, и картината, за да няма изненади - и към нас, към Сто и петдесети погледна жена, като че ли още не стара, но вече с първите си бръчки, с леко увиснала кожа - и при това твърде жива, по нашите мерки -твърде топла.
- Бернар, виждаш ли ме?
Сто петдесет и пети я посрещна мълчаливо.
- Боже, колко си пораснал! Бернар, любимо мое момче... Ти знаеш... Тези господа ни дават да се обадим само веднъж... Само веднъж. За цялото време. За цялото време, докато... Как си? Как си, мъник?
Попивах всичко. Стоях до него, така че видях - ушите му станаха яркочервени. Но камерата беше така насочена, че жената виждаше само своя Бернар, а всички други оставахме зад кадър.
- Нищо ли не можеш да кажеш? Всичко ли е наред с теб? Как ви хранят, Бернар? Тормозят ли те по-шлемите момчета? Пробвах да направя запитване... чрез министерството... Но ми казаха - само едно обаждане. Вие сами си избирате кога... Чуваш ли ме? Кимни, ако ме чуваш...
И Сто петдесет и пети бавно й кимна. Нали беше само на седем.
- Слава богу, че ме чуваш... Не ти разрешават да говориш с мен, нали? Много ни липсваш на двамата с татко ти. Издържах три години.... Казваха ми - не бива да се бърза, госпожо, няма да ви дадем повече такава възможност... Но аз не можех да изтърпя повече... Искам да знам, че с теб всичко е наред. Нали всичко с теб е наред, Бернар? Колко си пораснал... И си станал толкова красив... Запазихме всичките ти вещи! Дрънкалките ти и малкия турболет, и говорещото коте... Помниш ли го?