- Ааз иимах инсууулт - проточва той глупаво и едва разбираемо. - Еееел. Неее знааам кооолко миии ооостааава. Иии решииих- ааа акооо неее успееея...
- Татко! - ясно му отговаря десетгодишният Триста и десети. - Ти си извършил престъпление. Аз трябва да го изкупя. Аз ще стана Безсмъртен. Отказвам се от твоето име. Прощавай.
Докторът му мери пулса, показва вдигнат палец. Пулсът на Триста и десети е като на космонавт. На него всичко му е ясно - един престъпник с инсулт си е просто престъпник с инсулт.
Когато сме на единайсет, се обаждат на Двеста и двайсети. Това е майка му - старица с бели кичури. Двеста и двайсети са го взели, когато е бил съвсем малък, и за майка му десетте години са приключили по-рано, отколкото за останалите. Ето че вече й е време - отлагала е обаждането до последно.
Устата й мляскат, очите се стрелкат тревожно; тя не го разпознава, нито пък той нея. Двеста и двайсети е тук от двегодишна възраст, всичко, на което се е научил - да доносничи, да се умилква, да хитрува - му го е дал интернатът. Не помни никаква майка - особено онази, която сега лигаво пелтечи на екрана.
- Ти ли си това, Виктор? Ти ли си това, Виктор? Ти ли си? - повтаря старицата. - Това не е той! Това не е моето синче!
- Ти не си ми майка! - изстрелва в скоропошворка Двеста и двайсети. - Не ми е нужна твоята фамилия, ще ми дадат нова, аз ще изляза оттук и ще бъда Безсмъртен и не искам да виждам нито теб, нито баща ми, вие сте престъпници, ясно ли е?
Твърде бърза, мисля си аз. Едва ли от това, че сърцето му е трепнало - на кого, на Двеста и двайсети ли?! Не, просто го е гнус да гледа тази развалина и иска да приключи с всичко това по-бързо.
Но редът си е ред: формата е произволна, съдържанието - неизменно - да се обяви на родителите, че по своя воля се отказваш от тяхната фамилия, че им забраняваш да те търсят след излизането от интерната, че ги смяташ за престъпници и възнамеряваш да встъпиш в редовете на Безсмъртните. Най-важното, разбира се, е искреността - нея докторът я измерва със своите прибори, изчислява я по своята формула: количество пот плюс пулс плюс колебание на зениците плюс... Ние се молим на говорилите за подсказки, те ни обясняват как точно да преминем, и въпреки това се притесняваме.
Нашата десетка започва да се дели - тези, които са минали изпитанието на обаждането, сякаш встъпват в някакво тайно общество. Към нас, неговорилите, отношението е презрително - не сме помирисвали барут. Иска ми се вече да отида при тях, яките. Но все не ми се обаждат.
Продължавам тренировките. Думите са заучени: „престъпница“, „отричам се“, „Безсмъртен“. Ясно, четливо, с дебели печатни букви.
Но тези думи сякаш са отпечатани само от едната страна на листа. А от другата са написани други - те се виждат едва-едва, когато листът се вдигне към светлината. Не мога да ги прочета, но изразяват някакво объркване, обида, жалост. Така че аз, уплашен, преставам да гледам към светлината.
Когато всички сме на по дванайсет, Деветстотин и шести взема, че заявява, че не смята майка си за престъпница. Опитваме се да му налеем мозък в главата, но Двеста и двайсети успява да го предаде; Деветстотин и шести го прибират в гробницата, а аз бягам към екрана. И така се спасявам - не мога да избягам от интерната, затова пък сандъкът отлично ме лекува от глупостта ми. Когато ме пускат, вече знам - и какво да й кажа, и как. Обади ми се!
Обади ми се, уличнице!
Обаждат се на Трийсет и осми - красив старец с плешивина, обрамчена с прошарени къдрици. Сигурно така би могъл да изглежда и самият Трийсет и осми някой ден, ако не беше решил да стане Безсмъртен. Но той решава.
- Възмъжал си - меко му се усмихва баща му, очите му блестят; после мълчи, губейки ценни секунди, за да каже всичко наведнъж. - Прости ми, че не ти се обадих по-рано. Хиляди пъти ми се искаше да го направя. Но... Аз, знаеш ли, мечтаех си да доживея до този ден, в който ще започнеш да порастваш. За да си представя... Какъв ще бъдеш. После. Когато... Е, после. Ти нали разбиращ че те няма да те пуснат, докато аз не... Докато съм жив.
- Възмъжал! - кикоти се Сто петдесет и пети. - Да кажем ли на татко ти, че търгуваш с дупето си? А?
Трийсет и осми разтваря крака на ширината на раменете си, застава стабилно и без да откъсва очи от екрана, произнася:
- Не съм възмъжал. Мен тук ме използват. От мен тук направиха кукла. Разбра ли? И ти си виновен за това. Това не бива да се случва с никого. Ще изляза оттук и ще отида във Фалангата. Ще имам нова фамилия и нов живот. И ако още веднъж някой кучи син ми напомни...
Той се извръща от баща си и поглежда така Сто петдесет и пети, че онзи никога повече не се шегува с него.