Иначе как ще изляза оттук?!
Обаждат се на Деветстотин и шести.
Майка му Същата тази, която дори в гробницата не можеха да го накарат да нарече престъпница. Тя едва диша, брадичката й трепери и устата й не се затваря; целият строй я зяпа, но всички потискат подигравките - от уважение към Деветстотин и шести. Не свалям от него поглед, сякаш това не е неговата майка, а моята. Как ще се справи? Боя се, че той сега ще се размекне като Седми или ще действа принципно, ще си спомни как е лежал в сандъка... Обаждането е дреболия в сравнение със сандъка.
- Оби... Об... - беззвучно изговаря старата жена.
Тя цялата е посърнала, пипетките са й изсмукали кръвта, а очите й не са се обезцветили. Едър план - същите очи като на Деветстотин и шести - кафяви с ъгълчета, изтеглени надолу. Сякаш се вглежда в самия себе си.
- Ти си престъпница. Отказвам да нося фамилията ти. Когато изляза оттук, ще стана Безсмъртен. Прощавай.
Ето в този момент очите й се изчистват. Тя шепне с усилие още нещо, но нищо не се получава. Деветстотин и шести й се усмихва.
Прекъсват я - може би и заради онова огромно количество писукаща апаратура; тя си е свършила работата, сега могат да си спомнят и за икономиите.
В тази секунда прощавам на Деветстотин и шести за това, че е бил по-добър от мен. По-мъже ствен, по-търпелив, по-твърд. Защото най-накрая се е отказал от самия себе си - както аз се бях отказал, докато лежах в проклетия сандък. Той е станал нов човек - също като мен. Ние отново можем да бъдем братя!
Докторът фиксира - показанията при Деветстотин и шести са каквито трябва. Изпитанието е преминато.
Когато се оказваме насаме с него, с възхищение го плясвам по врата.
- Как го направи?!
- Направих го - свива рамене той. - Просто го казах. Тя знае, че не е истина.
-Как?!
- Тя винаги знае - изрича уверено той.
- Ти какво... Баламоса ги?!
Той ме гледа, сякаш съм идиот.
- А ти какво, сериозно ли се канеше да кажеш на майка си, че е престъпница?
- Та нали те ни измерват?
- Това са глупости! - шепне ми той. - Има начини да се излъже техниката! Пулс, пот... Какво значение има?
Той ги беше изиграл. Беше се престорил и беше изиграл всички нас.
- Това го осъзнах в сандъка - казва той. - В гробницата. Те искат да те пречупят. А ако си гумен? Просто взимаш истинското си „аз“ и го криеш вътре в онова „аз“ с номера. Важното е така да го скриещ че да не го намерят при обиска, разбираш ли? Дори и да ти гледат с фенерче в червата. Ти си си ти! Те искат да те преправят - просто им позволи да мислят, че са успели. И тогава ще изнесеш оттук истинското си „аз“, скрито във фалшивото. Карат ли те да се закълнеш - заклеваш се. Това са само думи, не значат нищо.
- Ти... Ти й прости? - казвам аз съвсем тихо - така че дори свърхчувствителните микрофони да не доловят нищо.
Но Деветстотин и шести ми кима.
- Тя така ми казваше: аз съм жив човек, Базил. Аз съм просто жив човек. Не очаквай от мен твърде много. И аз го запомних. Аз също съм просто жив човек. Мисля, че тя ще ме разбере.
Прехапвам долната си устна, откъсвам тънка ивичка кожа - за да ме боли.
- Добре. Може да ни чуят. Да вървим.
За мен този начин не беше подходящ. Така или иначе щеше да ми се наложи да правя всичко сериозно. Ако ми се бяха обадили. Само че така и не ми се обадиха.
Веднъж, когато вече не можех да чакам, сам се добрах до старшия и настоях да ми дадат да позвъня на майка си и да премина изпитанието. Той ми съобщи, че обажданията от интерната са забранени за възпитаниците.
А след две седмици ми казаха, че съм освободен от изпитанието с обаждането.
Така и никога не се осмелих да направя дори това, което е направила Анели.
Глава XVIII
МАМА
Ещампле не е далеч. Макар че пътят минава по самото Дъно, през пушек и хаос, два пъти се опитват да ни ограбят, достигаме до мисията без особени загуби. Сградата със сложна форма се руши от времето и от липсата на поддържане, от разбитите прозорци е овесено сиво платнище с червен кръст и червен полумесец. Боята се е обезцветила, станала е сивкавокафява като отдавна пролята кръв.
Сега не мисля за посланието на Елен, Елен просто не се побира в мен - сега всичко е заето от Анели.
Момичето е марширувало упорито до самата врата, без да отрони нито дума, но на прага на мисията изведнъж застива. Поглежда към мен, кой знае защо докосва корема си. После от вътрешността на сградата се разнася детски плач; Анели неясно защо оправя косите си и побутва вратата.
Дългият коридор - приемните стаи - прилича на военен лазарет от старите филми. Само че вместо ранени от двете страни на тесния проход седят и лежат бременни - измъчени, изпотени, с помътнели очи. Напрегнато скърцащите вентилатори нервно се клатят върху поставките си и напразно разкарват насам-натам въглеродния двуокис - те не могат да разредят свирепия задух. Перките са прибрани зад решетки, към които са залепени развяващи се на хилавия вятър хартиени ленти - поне разгонват пълчищата мухи, които все напират да кацат върху бузите и гърдите на чакащите. Усеща се миризма на урина - жените ги е страх да напуснат опашката.