От двете страни - стаи. В едната влиза с писклив плач едно бебе, после още едно, после цял хор. От другата се чуват стонове и ругатни - някой ражда. Прекрачваме през изгубили съзнание дебели чернокожи, през измъчени червенокоси жени с прозрачни очи, отзад ни ругаят на някакъв мъртъв език - не сме се наредили на опашката.
Готов съм да приема като необходимост, че се е родил малкият Девендра - неговият народ и без това е малоброен, всеки воин е от значение. Но защо са се залетели да раждат всички останали?
- Аз - при майка ми! - оправдава се Анели. - Майка ми е лекар.
Краката, преграждащи прохода, се отдръпват, ругатните се сменят с благоговеен шепот. Пропускат ни безпрекословно. Молят ни за благосклонност. Някой ни пъха смачкани банкноти на отдавна загинала държава, сякаш сме жреци, които са допуснати до някаква богиня, и нас също трябва да ни предразположат.
Ето го и кабинета.
Анели не почуква, просто дърпа ръчката и попадаме право на гинекологичен преглед. Жената с хирургическа маска се обръща към нас, почти притисната от два дебели надиплени шоколадови крака с жълти пети.
- Вън!
- Здрасти, мамо.
Тъмнокожата се разфучава, Анели скръства ръце на гърдите и прехапва устни, отказвайки да излезе, а майка й упорито довежда прегледа до края. Аз оставам с Анели, но се чувствам като идиот и се старая да гледам встрани въпреки добре известната сила на притегляне на черните дупки.
Когато работата е приключена, а ние сме поръсени със слюнка и облъчени с негодувание и дебелината се изтътря от кабинета, майката на Анели моли една тънка мулатка да я смени и най-накрая смъква намордника си.
Те изобщо не си приличат.
Белокожа брюнетка, тя е малко по-ниска от дъщеря си и може би дори по-изящна от нея, макар че ръцете й са жилави и в пръстите й се усеща сила. Не си личи, че е раждала - бедрата й са тесни и цялата тя е слаба, суха, без тлъстини. Очите й нямат особения разрез, който така ме беше привлякъл в Анели, няма същите остри високи скули. Но тя е наистина красива и зад умората й си личи, че е млада. Повечето от нас ваксината ни спира на отметката за трийсетгодишна възраст, но майката на Анели изглежда на не повече от двайсет и две.
Може би грешка?
- Кой е това? - кима тя към мен.
- Това е Ян. Мой приятел.
- Марш. - Тя пъха в устата си бонбон. - Мил млад човек. Това новият ли е?
- Не ме интересува твоето мнение.
- Мислех си, че искаш да го запознаеш с родителите си.
- С какви родители?
- Ти пак не си в настроение. Ето, хапни си бонбон. Ментов.
- Предишния път ме почерпи с цигари. Отказа ли ги?
- Пациентите се оплакват.
- Може би е време някои от тях да се омитат оттук.
- Старая се да помагам на всички.
- И как върви? Преди се раждаше по дете и половина на ден.
- Сега две и половина. Показателите растат.
- Винаги ми е било интересно какво правите с тази половинка.
- Милинка, там ме чака опашка. Ти по работа ли, или просто да си побьбрим? Може би да дойдете вечерта при нас, ние с Джеймс...
- По работа съм, мамо. Искам да вдигна показателите ти още повече.
- Извинявай?
Анели я поглежда в упор. Нахапаната й устна кърви.
- Ти какво? - започва Марш. - Самата ти?
- Не знам. Ти ще ми кажеш.
- Сега? Аз?
- Да. Точно сега. Докато не съм размислила.
- Ако искащ може да те прегледа Франсоаз, тя също... - Марш се надига.
- Не. Ян... Излез, моля те. Ние тук ще си поиграем на майка и дъщеря.
И аз чакам в коридора, отново сам сред бременни. На ръката ми каца муха, вдигам длан, за да я размажа, но забравям защо съм направил това. Мухата трие предните си крачета едно в друго, две арабки с фереджета си говорят с мъжки гласове на своя език, състоящ се само от гласни. Веднъж в минута вентилаторът, разположен на три метра от мен, горещо издишва в моя посока и отново се извръща, отвън долита нечие меланхолично пеене, в далечината удрят гонг, червенокоси глави блестят от пот. На едната от червенокосите й е отсечена китката.
Мен ме няма тук. Аз съм там, с Анели.