- Анели... Не можеш да си представиш колко ми е жал...
- Надявам се да ти е жал, защото твоята кръвна линия също ще се прекъсне! Не знам дали си искала да гледаш мои внуци, но сега, извинявай...
- Боже... - Марго млъква. - Как живееш? Как е могло да ти се случи такова нещо? Мислех, че си заминала за Европа... Устроила си се...
- Ще ти кажа как. Забременях от мъжа си и ни изпратиха Безсмъртните. Позната история? Само че вместо с инжекция, те решиха проблема с юмрук.
- Горкичката ми...
- Имаш ли цигари?
- Не пуша. Наистина, отказах ги. Искаш ли бонбон?
- Повдига ми се от твоите бонбони! С какво ще ми помогнат бонбоните?!
Да вляза. Да хвана тази бледолика кучка за шията, да й напълня устата с проклетите бонбони, да й ги натикам в гърлото.
- Безсмъртните... Какъв кошмар... Не биваше да тръгваш оттук... Те не се вясват тук... Ти би могла...
Сега знаеш къде да се криеш от тях, а? Сега, когато мъжът ти е в гроба, а дъщеря ти е минала през интернат, си се усетила! Защо си пуснала Анели в нашата щастлива страна?! И защо сега й четеш морал?
- Това вече се е случило! Не ми трябват твоите сценарии, мамо! И сама мога да си нарисувам щастлив живот, с въображението ми всичко е наред. Проблеми имам с матката! А ти не можеш да направиш нищо по въпроса, а? Дори не искаш да опиташ! Разбирам, че това няма да повдигне много показателите ти, но все пак! Нима съвсем нищичко?!
Нещо скирбуца.
- Почакай. Анализите дойдоха. Хормоните и... - Марго щрака по клавишите. - И бактериалният фон... Кръвта...
Стига си протакала! Говори какво има там?!
- Ще ти изпиша антибиотици... За да не започне инфекция на кръвта, и... И ето още обезболяващи.
- И какво ще стане? Какво ще стане с мен после?
- Все пак препоръчвам операция. Отстраняване...
-Не!
- Ти така или иначе няма да имаш деца, Анели! Трябва да се минимизират рисковете...
- Дай тук шибаните си хапчета! Къде са?!
- Чуй ме...
- Не можеш да решаваш вместо мен. Това си е моят живот, ти никога нищо не си решавала в него и няма да решаваш какво ще стане и какво няма да стане с мен. Давай хапчетата. Тръгвам си.
- Наистина съжалявам. Ето... Дръж. И тези... Два пъти на ден. Почакай... Може би ти... вие ще дойдете днес при нас с Джеймс? Ние с него се събрахме. Сега живеем право тук, над мисията...
- Дай комуникатора.
- Какво?
- Дай ми комуникатора си.
Тя пак нейното си. Чувам как Марш сваля гривната си, как Анели упорито сумти, докато проверява пощата си.
- Благодаря ти. Благодаря ти за всичко, мамо.
- Ще наминете ли? Приключвам в десет...
Анели изхвърча в коридора и тръшва вратата така, че релефите се отчупват. Излизаме от сградата, тя с треперещи пръсти разкъсва опаковката, сипва си хапчета върху дланта, загребва ги със сухия си език, с усилие ги гълта. Тя явно няма никаква представа какво да прави от тук нататък.
- Къде отиваме сега? - Аз докосвам лакътя й.
- Аз - никъде. А ти - където искаш.
Срещу нас има лавка, търгуваща с ливански дюнери.
- Почакай ме тук.
Връщам се с чай и с два димящи свитъка. Вторият етаж над гостилницата е долнопробен секс мотел, чудовищно скъп, но със стаи за двама; добре че в тази адска навалица човек поне докато прави любов, може да се шири без свидетели.
- Нека просто да отпочинем, а?
На нея й е все едно.
Няма портиер, плащането е автоматизирано. Стените са тънки, всичките са покрити с плакати на жени с разтворени бедра явно за да се създаде романтично настроение; стаята е с размерите на моя гардероб - леглото заема всичко. Затова пък има прозорец - неочаквано голям истински прозорец, който гледа право към вратата на мисията. Първата работа на Анели е да дръпне пердето.
Връчвам й дюнера.
- Надявам се, че не са с човешко - шегувам се.
Тя отхапва и се заема да дъвче - само забравя да гълта.
- По-добре да беше пукнала като твоята - казва Анели. - Всеки път, когато я погледна, си мисля, че татко напразно взе инжекцията вместо нея. „При нас с Джеймс...“
- Вие с него... Ти обичаше ли го? - Неловко ми е да я питам за това.
- Тя изобщо не ме е искала. Татко е настоял. Те са живеели в Голяма Европа, в Стокхолм. Тя е забременяла, искала е да направи аборт. Татко е казал: „Не бива, ще избягаме в Барселона или където и да е, ще живеем, както хората са живели по-рано, като семейство“. Но мама тогава е чакала да се освободи работно място. В клиника за пластична хирургия. Голяма и скъпа. Чакала е от няколко години. И не е възнамерявала да ходи в никаква Барселона. Татко така е настоявала да имат дете, че е отстъпила. Това тя ми го каза. Колко честна, а? Но отказала да отпътуват от Стокхолм. Мястото в клиниката се освободило, когато й оставал месец до раждането. Казали й, че няма да я чакат толкова. Тя намерила нелегално родилно, направила цезарово сечение. И на третия ден отишла на работа.