- Ти изобщо не приличаш на нея - казвам аз.
- От къде на къде ще приличам на нея? - усмихва се Анели. - Тя изобщо виждала ли ме е? Тя е заработвала пари, а с мен е седял баща ми. Сменял ми е пелените, подмивал ме е, кърмел ме е от бутилка, учил ме е да пълзя, да седя, да стоя, да ходя, да пишкам в гърне, да си мия ръцете, да говоря, да чета, да пея, да рисувам. Вечер ме слагаше да спя и ми разказваше приказки за приспиване.
Натъпквам стомаха си със студено месо. Кой знае защо цялото тяло започва да ме сърби, а клепачът ми затреперва.
- Особено обичах една, за момиченцето Анели. Те бяха много за това момиченце, но една от тях беше за това как Анели узнала, че тя всъщност е принцеса, а баща й и майка й са крал и кралица. Тогава му се разсърдих. Казах му, че не ми трябва никакъв крал, че и с моя татко ми е добре. И започнах да разказвам приказката вместо него. А после поред я доизмисляхме. Весело се получи. Тази беше най-интересната от всичките. Но ми излетя от главата как завършва. Мислех си, че като избягам от интерната, ще го намеря и ще го попитам.
Оставям дюнера. Няма никакъв вкус. Отпивам от чая - студен е.
- Когато търсех мама, исках да узная от нея. Тя каза, че не е в течение, защото никога не е успявала да си дойде от работа преди единайсет и аз вече съм сияла, защото някой е трябвало да заработва парите в този дом, а онзи, който не умеел нищо, освен да дърдори, стоял вкъщи и дърдорел. От къде на къде ще приличам на майка си? Аз съм копие на баща си.
- Провървяло ти е.
- Какво?
- Ти поне можеш да й забиеш някой шамар.
- Изобщо няма да се реша. Макар че днес бях близо до това. „Мислех, че искаш да го запознаеше родителите си...“
Отпивам от чая.
- Бих се запознал с баща ти.
Анели се усмихва.
- А със своя не би ли искал?
- Защо? Към моя нямам никакви въпроси. Освен защо имам такъв клюн.
Тя ляга назад в леглото. Гледа в тавана - нисък, с неравно жълти петна от протекла у съседите вода.
- Ти нали сега не бива да си тук, с мен? - пита ме Анели. - Нали сега нарушаваш някакви твои правила, а?
- Кодекса.
- И какво, никой ли няма да те пита какво си правил в Барса с приятелката на терорист?
- Сега не мисля за това.
- Правилно. Има неща, за които по-добре изобщо да не се мисли.
Анели въздъхва, обръща се по корем.
- Носът ти е нормален. Това е счупване, нали? - Тя докосва горната част на носа ми.
- Счупване е. - Аз се отдръпвам. - По време на работа...
- По време на работа. - Тя прибира ръката си. - Затова пък към майка ти сигурно са се натрупали доста въпроси.
Не възнамерявам да откровенича с нея, но тя по някакъв начин пробива дупка в бронята ми. Тази глупава история за приказката със забравен край... От дупката наднича Седемстотин и седемнайсети. Той се е уморил да ми се оплаква, той знае всичките ми отговори предварително.
- Защо тя не е заявила за бременността? - подмамва го Анели. - Защо те е предала на Безсмъртните?
- Като начало - защо не е взимала предпазни мерки? - усмихва й се Седемстотин и седемнайсети.
Тя кима.
- Защо не е взела хапче, когато съм бил буца от клетки и ми е било все едно.
Анели не прекъсва Седемстотин и седемнайсети и той добива увереност.
- Защо не ме е изчовъркала, докато още не съм имал уста - нямало е да възразя. И защо е трябвало да ме ражда вкъщи и да ме крие от всички. Защо е трябвало да чакаме, докато ме вземат Безсмъртните. Докато ме затворят в интерната.
Анели се опитва да вметне нещо, но на него вече не може да му се затвори устата. Пръстите ми се свиват, смачквам дюнера на каша като женска шия, целите ми ръце се омазват в бял сос; през разкъсаното тесто се вижда месото.
- Където да ми чупят пръстите и да тикат пишките си в мен. Където да ме вкарват в сандъка! Където да изкарвам седмица, омазан в лайната си! Където да стана такъв като всички останали! Нима не можеше да ме декларира по човешки, за да мога да остана с нея поне десет години! Поне десетте шибани законни години!
Захвърлям дюнера в стената, белият сос се разлива по лицето на някакъв модел. Глупаво и пошло. Ядът ми минава. Цялата тази моя изповед е идиотизъм и самоунижение; на Анели и без мен има за какво да й е зле.
- Теб са те държали в сандъка? - пита тя. - В гробницата?
-Да.
- За какво?
- Опитах се да избягам. Нали ти казах...
- Какъв ти беше номерът?
Отварям уста, за да й кажа - и не се получава. По-лесно ми е да кажа името си, отколкото номера. А някога беше обратното. Напъвам се и процеждам: