- Седем. Едно. Седем.
- А аз бях Първа. Жестоко, нали?
- Красиво.
- Много. Предишната Първа беше провалила изпитанието с обаждането, така че я бяха изпратили в училище за ръководители. Номерът се освободи, но оставаха онези кобили, приятелките й. Тези кучки всеки път ми съскаха: „Ти не си истинската Първа, ясно ли ти е?“. Обичаха да ме издебват в клозета и да ме влачат за косите по пода. Така че знаех каква ще стана, ако се задържа там твърде дълго.
- Кой ти го каза това за ръководителите? За това, което става с провалилите се на изпитанието?
- Нашата лекарка - усмихва се накриво Анели. - Обичаше да си бъбри с мен. Относно това при нас се носеха слухове - провалиш ли изпитанието, оставаш в интерната завинаги. Да си ръководител - това е пожизнено.
- А при нас имаше един... С три години по-шлям от мен. Петстотин и трети. През цялото време се опитваше да ме опъне. Ако не беше той, сигурно нямаше да се реша да бягам. Аз му отхапах ухото.
- Ухото?! - смее се тя.
- Ами да. Ухото. Отхапах му го и го скрих. И не му го дадох, докато не изсъхна.
И изведнъж и на мен това ми се сторва смешно - глупаво и смешно. Отхапах на мъчителя си ухото - и избягах с него в устата си. Такова не показват и по киното. После разбирам, че Анели също познава Петстотин и трети.
- А за пистолета... Това вярно ли е? Че си намерил прозорец, пробил си дупка?
- Ти все пак си ме слушала? Мислех, че все твоя Волф ти беше в главата...
- Слушахте.
- Да. За пистолета е истина. Само че се оказа, че това не е прозорец, а екран. Не можеше да се избяга далеч.
Дърпам пердето и отварям капаците на прозореца. Сядам на перваза.
- Ти по принцип бъркаш реалността с картинките, нали? - усмихва ми се Анели. - В райската градина също се натресе в екрана... В Тоскана.
- Случва се.
- Браво на теб. - Тя се приближава към мен, балансирайки по продънения дюшек. -Пистолет, прозорец. Герой.
- Идиот.
Тя се покатерва върху перваза, сяда с гръб към улицата.
- Герой. А при мен всичко беше по-просто. Мен ме харесваше нашата лекарка. Примерно както твоя Петстотин и трети. Тя цяла година се домогваше до мен. Вкарваше ме в лазарета, викаше ме на прегледи, лекуваше ме от несъществуващи болести. Събличаше ме по всякакъв повод. И веднъж ме помоли да ме полиже. Тя беше добра жена, не искаше да ме принуждава. Аз все се измъквах, но после се обади баща ми и аз й казах „да“.
Не, Анели. Не така! Ти си намерила пролука, промъкнала си се покрай охраната, изключила си алармата... Успяла си да намериш изход, избягала си, успяла си да направиш това, което не успях аз и дори Деветстотин и шести... Ти нали си се оказала по-добра от него, по-смела, ти си казала на баща си това, което си искала да кажеш, а не това, което са искали ръководителите...
- Ти си й се отдала... И тя те пусна?
-Не.
В отсрещната сграда светват прозорците на втория етаж. Точно над мисията. Мъж с бакенбарди и подстригани мустаци сервира на масата.
- Ако просто й се бях отдала, тя щеше да се възползва - и край с договора ни. Те имат добри заплати и двайсетгодишни договори, защо да рискува? Започнах една игра с нея. След обаждането трябваше да ме изпратят в училище за ръководители, но тя ме вкара в лазарета. Аз я понасях, а тя си мислеше, че има забранен роман с мен. Тя търсеше с езика си процепи в тялото ми, а аз с моя - в душата й. При теб не би се получило - усмихва се тя. - Ти нали не вярваш в душата.
- При нас това се наричаше по друг начин.
- Виждаш ли какъв си гнуслив. Затова пък тя ми измисли продължително тежко заболяване, бореше се с него, но аз отслабвах всеки ден, тя не успя да се справи с една криза и в края на краищата умрях от мъчителна смърт Горката. После тя изкара тялото ми за независима експертиза и го достави право в Барса. Тук ни беше последният път Тя градеше планове за това как ще се срещаме после, когато всичко се уталожи, умоляваше ме да й изпращам писма от чужд адрес. Аз, разбира се, не й писах нито веднъж. Достатъчно ми беше и това, че тя ме използваше. Просто ми беше нужно да се измъкна и да намеря баща си.
Мустакатият мъж в отсрещния прозорец слага свещници, поднася запалка към фитилите. Прави някакви движения с ръце и в стаята започва да свири музика. Ние с Анели го следим през прозрачните завеси. Виждаме как се отваря входната врата и на прага се появява майка й. Едва се държи на крака от умора, но изтръгва от себе си усмивка; той й подава чаша вода, помага й да се съблече.
В нашата стая свети малка бордейна нощна лампа - тя не ни издава; нито Марш, нито приятелят й забелязват, че ги наблюдаваме.