- Във вашия дом! Това не е честно, ясно ли е?! Не е честно!
- Няма да говорим за това пред външни...
- Тя пак ще има деца, а на мен, значи, трябва да ми се изкормят всички карантии, така ли?
- Какво искаш от мен?!
- За какво ти е още едно дете, щом не знаеш какво да правиш с първото?!
- Не е моя вината, че си израснала такава...
- Не е твоя?! А чия е?! Моя?! Моя ли е вината, че са ме държали вкъщи до тригодишна възраст? Че са ме затворили в интернат? Знаеш ли колко е весело там?! Да не съм искала сама да отида?!
- Понеже баща ти...
- Баща ми е мъртъв, мамо! Мъртъв! Ти го изпрати на сметището и той пукна там! И теб ще те прати, Джеймс! Защото, когато дойдат Безсмъртните, ще се скрие зад гърба ти! Тя не те обича! Тя не го умее това!
- Това е лъжа! Лъжеш! Малка злобна кучка!
- Аз ли лъжа? А къде е той тогава? Къде е татко?!
- Ти не го познаваше! „Не искам да ти преча, ще си отида, за да не ти провалям живота!“ Не можех да го разубедя! Винаги се получаваше така, както той искаше, колкото и да се съпротивявах! „Искам дете!“ Аз му казвах - не, аз си мечтая за тази работа, за кариера! За голям дом! За нормално обкръжение! А той - за своята Барселона. Благотворителност! Социална отговорност! И какво?! Добре! Девет месеца живеене в една стая, за да не вижда никой корема ми. Работата, моята работа - чудо, освободи се място! Треперех от страх, че някой ще разбере, че някой ще узнае, а той все за своята Барселона! Той сам изскочи напред, за да го инжектират! Защо аз да съм виновна?! Правех всичко, както той казваше! Не съм го обичала ли?! Защо тогава?!
Те стоят прави една срещу друга; Марш е станала на петна и сякаш е израснала, сякаш се е пръснала красивата й чиста кожа; Анели трепери.
- Остави това! Той си е тръгнал, а ти си се радвала! Не си го задържала! Мен ме взеха, а ти си била щастлива! Защото си можела да живееш така, както искаш!
- Къде съм сега, къде съм?! Къде?! Къде е светското ми обкръжение?! Къде е големият ми дом?! Къде е мъжът ми?! Къде е животът ми?! Аз и досега не живея своя живот, а неговия!
Джеймс, целият бял, седи зад масата.
- Да не мислиш, че на него сега му е по-леко от това?!
- А аз какво мога да направя?! Минаха шестнайсет години! Шестнайсет! Аз вися в тази дупка, помагам на хората, правя това, което искаше той! Винаги правя това, което искаше той. Хиляда жени годишно, хиляда деца! Какво още искаш от мен?!
- Любима, не бива да се вълнуваш така... - мърмори Джеймс. - Време е да си тръгвате.
- Ти не си ми никакъв, ясно ли е? - отсича Анели. - Не смей да ми нареждаш.
- Какво искаш от мен?! - Марго избухва, гласът й преграква, в очите й трепери влага. -Какво?! Аз тогава да бях навила ръкава си, а не баща ти?!
-Да!
- Смяташ ли, че не мисля за това?! Вече съжалявам, че не го направих! Съжалявам! Но миналото не може да се върне! Не разбираш ли? Всичко се случи, както се случи! Той направи своя избор, а аз - моя, и сега трябва да живея с това!
- Лъжеш! Лъжеш!
- Съжалявам!
- Ти съжаляваш?! Тогава защо отново повтаряш всичко това?! Декларирахте ли бременността?
Марш млъква; Джеймс кашля, избърсва мустаците си, надига се.
- Решихме да не бързаме с това. Нали вашите Безсмъртни не идват тук, така че...
- Защо аз да нямам право на втори шанс? Защо да не се опитам да направя нещата правилно? - процежда дума по дума Марш. - Шестнайсет години не съм живяла. Сега искам дете - аз го искам, не той. Ясно ли е? Искам да се почувствам жена! Искам да се почувствам жива!
Анели кима. Кима пак. Изкривява лице.
- Тогава направи всичко правилно! Поеми отговорността! Декларирай детето. За да не го изпратят в интернат! Напиши го на свое име! Стига си изяждала мъже! Плати си сама!
- Бих го направила! Но това е Барселона и...
- И Безсмъртните не идват тук, така ли?! Значи отново всичко ще стане много удобно за теб?!
- Трябваше тогава да инжектират мен... Да ме бяха инжектирали, да ме бяха... - Марш хлипа, гласът й скърца.
- Знаеш ли какво? Ето го втория ти шанс. Доведохти Безсмъртен, мамо. Специално. Както искаше. Ян... Ян! Всичко ли е при теб? Вашите джаджи?
Раницата е в краката ми. Скенерът, шокърът, контейнерът с инжекциите... Всичките ни джаджи.
- Анели... - започвам аз.
- Как така?! Това е... - Джеймс скача на крака. - Помощ! Тук...
А това вече е от моята сфера на компетентност. Мускулите ми сами правят всичко. Ръката - в раницата, шокърът е включен, затискам с длан устата му, контакт в шията. Ззз. И той сяда на пода. Затварям прозореца. Отвътре ме изпълва предвкусване, чувствам се тревожно и противно. Може би ми е домъчняло за работата ми.
- Анели... - Гласът на Марго е спаднал. - Дъще.
- Ти какво? А? Какво?! - крещи Анели. - Ти какво, мамо? Ян... Няма какво да чакаш. Мама иска всичко най-накрая да стане правилно!