Вадя от раницата си и нареждам върху масата скенера, контейнера, маската. Отварям кутията - инжекторът си е на мястото, зареден догоре.
Пред очите ми всичко плува. Виждам ръцете си като през вода и ги помръдвам.
Какво става с мен? Същият случай, както и останалите. Доброволно повикване. Деклариране на бременността. Вкарване в базата. Инжекция. Оправдание за това какво съм правил в Барселона. Точка в историята на Анели и майка й. Всичко е наред. Все пак това е нейната майка, не моята.
- Наистина ли си довела при мен палач? Тук?
Кръвта се отдръпва от лицето на Марго, от ръцете й - а заедно с нея и силите.
- Той се казва Ян, мамо. Той е мой приятел.
Безцветната Марго се отпуска на стола.
- Добре - казва тя. - Хайде.
Сядам до нея.
- Запретнете си ръкава, моля. Трябва ми китката ви.
Допирам до кожата й скенера: дзън-дзън.
- Марш Валии Четиринайсет О. Родени деца: Анели Валии Двайсет и едно Пе. Други бременности не са регистрирани.
Марш не гледа към мен, към инструментите ми, аз съм просто приложение към дъщеря й, краят на тази история с двайсетгодишна давност. А аз протакам. След като направя анализ на хормоните й, бременността й ще влезе в базата. И тогава вече не Анели ще решава дали майка й да бъде наказана, или помилвана.
- Хайде - повтаря Марго. - Давай. Аз наистина искам това. Ти тогава беше права. Когато ме намери за първи път. Чуждите деца в чуждите жени нямат нищо общо с теб и баща ти. Те не помагат.
- Нищо не помага, мамо.
- Ами хайде, боцкайте ме. Може да ме отпусне. Искам да забравя всичко това, да го забравя и да живея нататък без него. Поне десет години без това. Да живея така, сякаш предишния път всичко се е получило.
- Така няма да се получи. Той не е баща ми.
- Знам, че не е баща ти. И детето няма да бъде същото като теб. Този път ще се постарая да направя всичко по различен начин. За да израсне той различен. Не такъв като теб. Ти си права - за да се получи всичко правилно, трябва да се започне по правилния начин. От самото начало. Аз трябва да направя всичко. Аз.
Чакам Анели. Не се намесвам. Ако аз бях намерил майка си, щях да искам да ни дадат да поговорим спокойно, преди да я осъдя на смърт. Така съм се вкопчил в ръката на Марго, сякаш ще падна в пропаст, ако я пусна.
- Защо не направихте това тогава? Защо не подадохте декларация?
- Беше ни страх. - Марго не извръща поглед. - Страх ни беше да избираме кой от нас да умре след десет години. Някой от нас трябваше да избере вместо двамата. Всичко се получи случайно. Ти седеше в ръцете ми, баща ти направи крачка напред.
- Защо съм седяла в ръцете ти? - пита тихо Анели.
- Не знам - свива рамене Марго. - Помоли ме да те взема и аз те взех.
Анели се извръща.
- Нали е било вечер? Значи съм те дочакала. Татко каза, че мога да си легна по-късно, за да те посрещна. Дежурих до вратата. Всичко е точно така. Аз сама те помолих. Сега си спомних. А после отново позвъниха на вратата.
- Десет вечерта. Петък.
Джеймс тихо мучи, подритва с крака. Върху масата са спринцовката и маската -незабавната старост и вечната младост. Чакам присъдата.
- Не искам да започваш по този начин всичко отначало - въздъхва нервно Анели. - Не искам да остаряващ мамо. Не искам да умираш. Не искам.
Марго не отговаря. От очите й тече влага; тези очи са точно на толкова, колкото е и тя, не са на никакви двайсет и две. Тя не смее да издърпа ръката си от мен.
- Да вървим, Ян. Приключихме тук.
Изпъвам изтръпналите си пръсти - и оставям на китката на Марго синя гривна. Затварям контейнера, бавно прибирам в раницата си маската и скенера.
- Довиждане.
- Анели? Ще ми простиш ли, Анели? Ще ми простиш ли? Анели?
- Довиждане, мамо.
Хлопваме вратата, спускаме се, гмурваме се в тълпата.
- Трябва да се напия - решава Анели.
И ние си взимаме по една пластмасова бутилка с някаква гадост и започваме да си ги пием направо на улицата, като се блъскаме, отъркваме се в другите безделници и се оглеждаме встрани. Хората ни притискат един към друг, но ние и без това трябва да се държим заедно.
- Добре че не й направихме инжекция.
- Добре е - повтаря тя след мен. - Само ми се иска да се изкъпя. Ще ми купиш ли още една бутилка?
Пийваме си от тази гадост и вървим, хванати за ръце, за да не се изгубим. Димят помещения за опушване на месо, факири жонглират с ножове, мустакати жени продават пържени в синтетична мас хлебарки, мирише на прегоряло масло и риба и прекалено силни източни парфюми, улични танцьори в целомъдрени воали клатят лоените си бедра и кафявите си голи задници, проповедници и молли вербуват души, активисти на Партията на живота крещят в мегафони нещо за справедливостта, изпоцапани деца дърпат за пръстите дядовците си, пушещи ръчно свити цигари, и ги карат да им купуват долнокачествени вкуснотии, музиканти дрънкат на мандолини, блещукат разноцветни фенери, младежи се целуват пламенно, пречейки на останалите да минават.