- За малко да забравя! Не искате ли да пробвате новите хапчета за щастие?
- Хапчета?
- Много хубави наистина! Ефектът е изумителен! Действат до три дни. А после - никакъв махмурлук.
- Откъде знаеш?
- Какво?
- Откъде можеш да знаеш, че ефектът е изумителен? Има ли с какво да го сравниш?
- Какво имате предвид?
- Ти какво, някога била ли си щастлива? - разпалвам се аз. - Поне за секунда, а?
- Нали знаете, че аз не мога...
- Разбира се, че не можеш! Тогава за какъв дявол ми...
- Защо правите така? - Обидата в гласа й е толкова неподправена, че чак ми става неловко. Абсурд.
- Добре... Добре, извинявай. - Защо й казвам това? - Сринах се. Имах тежък ден... Дълъг и много... странен.
- Странен?
- Май направих куп неща, които не възнамерявах да правя. Нали знаеш как става?
Тя свива рамене, пърха с мигли.
- Решаваш твърдо да не правиш нещо, а се освестяваш, когато вече си затънал до гуша в него, в същото това нещо, и вече няма връщане назад - обяснявам аз. - И не можеш да разбереш как е станало така. И няма кого да попиташ Няма с кого да поговориш.
- Самотно ли ви е?
Тя ми хвърля бегъл кос поглед; прави го толкова изкусно, че забравям за всичко и се хващам.
- Да... а на теб?
- Просто си помислих, че ако ви е самотно, то тези наши нови хапчета за щастие може би са точно това, от което сега се нуждаете... Не искате ли да ги пробвате?
- Не искам никакви шибани хапчета! Щастието е невъзможно да се яде, не разбираш ли?! Стига си ми ги пробутвала!
- Ей, чичка, не се впрягай толкова. - Подигравателен глас зад гърба ми. - Нали си наясно, че тя не е истинска? Още малко и ще започнеш да я сваляш Давай по-бързо, тук има опашка!
- Я се разкарай! - Обръщам се.
Някакво безполово чучело с червена пухкава безформена дреха. То прави крачка напред, нагло заемайки мястото ми до диспенсъра.
- Благодаря за покупката - казва ми на прощаване продавачката.
- Дай ми тук Изабела - казва чучелото при трейдомата. - Не искам да ме обслужва тази фригидна кукла.
Синеоката досадна девойка покорно изчезва, а на нейно място се появява друга проекция: къдрава южнячка с широки бедра, тежки гърди и вулгарен грим.
- Какво зяпаш? Разкарай се оттук, тъпак! - кимва ми чучелото. - Здрасти, Иза! Как си?
На прощаване му разбивам веждата. Странен ден.
И едва когато се прибирам вкъщи, вмъквам се в своя куб, виждам, че от опаковката ми със сънотворни е останало само едно топче. Важното е да не забравя утре да си купя нова, иначе...
Оглеждам се - както винаги, идеален ред. Леглото е оправено, дрехите върху полиците са изгладени и сортирани, униформата - отделно, приготвени са два чисти комплекта, всичките обувки са в калъфи, върху сгъваемата масичка пулт има кутия със сувенири, на стената виси стара пластмасова маска на Мики Маус, евтина, от онези, които навремето са продавали на децата в увеселителните паркове.
Няма нищо излишно - не обичам излишните неща. Някой може би смята, че в куб два на два метра няма как да е иначе, но аз не съм съгласен. Ако човек не е склонен към ред, той и в ковчег може да устрои бардак.
Всичко е нормално. Всичко е нормално. Всичко е нормално.
Преди да успеят да ме стиснат с менгемето, нареждам:
- Прозорец! Тоскана!
Една от стените - тази, която е срещу леглото, припламва и става прозорец от пода до тавана. Зад него са любимите ми хълмове и небе, и облаци. Всичко е фалшиво, но аз съм израснал със сурогати.
Протягам се към бутилката, после измъквам от опаковката последната сънна таблетка, слагам я устата си, настанявам се на леглото и смуча топчето, дишайки дълбоко и без да отмествам поглед от картината зад прозореца.
Главното е да издържа пет минути. На кълбенцето му трябва толкова, за да ме изпрати в нищото. Нека сами дъвчат своите хапчета за щастие и безгрижие, а на мен да оставят моите малки топчета. Те ще ме изключат точно за осем часа, а най-важното - гарантирана е липсата на сънища. Гениално изобретение. С него ще бъда и безгрижен, и щастлив.
Сънотворното приятно киселее на езика ми. Винаги си избирам с вкус на лимон - пасва си с текилата; не всички могат да си позволят истински лимон. А истинската слънчева Тоскана изобщо не може да си я позволи никой. Е, майната й.
Изключвам осветлението, закопчавам се в тъмнината. Аз съм весел бяло-разноцветен чувал и ме хвърлят в прозрачна тръба, от единия край на която е чашата с морска вода, а от другия - небитието.
Глава III
РЕЙД
Добре, готов съм да си призная, че има и нормални асансьори.
Допотопните прозрачни, които пълзят по външните стени на старите кули - ето в тях съм готов да повися затворен известно време, макар и да ми се струва, че им е необходима цяла вечност, за да се спуснат от горните етажи до долу.