- Ако се случи нещо... По пътя или в Доковете... Какво може да направи тя? Някой трябва да ги защитава. Ако изведнъж Ел се опита... Ще тръгнете с първата лодка и когато минете границата, Киара ще ми даде сигнал. В Доковете е вечен бардак, теб никой не те следи, ще се промъкнете! Просто искам да съм сигурен, че с нея всичко е наред, че тя е в безопасност, преди да тръгна и аз самият След денонощие ще бъда при вас.
- С вас? Кои са тези „вас“?
Базил ми протяга бутилката - почти празна.
- Нека да се махнем оттук. Да се махнем, Ян. Ще се махнем ли?
... Вие сондата, унищожаваща берлинското кино „Паласт“; след два дни тук ще има грандиозен изкоп, в него ще разположат опорите на „Новия Еверест“, ще налеят езеро от еластичен цимент. Но засега всичко си е тук - съблечен наполовина парцален екран, уморено бронзово огледало, отломки от кристал върху изтърбушения паркет, стопкадърът на Тоскана и бутилката „Картел“ за нас двамата.
Поклащам глава:
- Ще те намерят. Ще има трибунал. Няма да избягаш от тях, Базил. Няма да те пуснат. Жената... за това могат да си затворят очите. Веднъж, два пъти... Но дезертьорство...
- Стига си хленчил - отговаря ми той. - Дай да си разделим напитката, почти нищо не остана.
И ние пресушаваме черната бутилка. Вече не чувствам вкуса.
- В Кодекса е казано, че службата във Фалангата е доброволна. Всеки има право...
- Работата в Якудза е доброволна! Чувал ли си за поне един човек, който да е напускал службата?! Няма да дойда. Не. Няма да дойда.
Базил въздъхва пиянски:
- Значи ще ми се наложи да рискувам сам, щом те е шубе.
- Какво общо има тук шубето?! А?! Какво общо има?! Какво ще правя там, в твоята Пан-америка?! Тук си имам работа, занимание, смисъл! Кариера!
- Кариера! - изсумтява той.
- Да, кариера! Аз, между другото, съм заместник-звеневи!
- Ще минат още сто години - и ще станеш звеневи! И вместо куб два на два на два метра ще имаш три на три на три!
- И защо чак след сто?
- Слушай, момче... Струва ми се, че гледаш твърде сериозно на всичко това. Твърде много вярваш в него.
- В какво? Кое „това“?
- Всичко! Безсмъртните, Фалангата, Партията... - Той не се удържа и се оригва. Това ме обижда.
- Ако не е Партията, пренаселването би... Фалангата е единствената й опора. Цялото общество, цялата идея за вечна младост... - Бял шум покрива мислите ми.
- Нали ти казвам, не бива да се отнасяш толкова сериозно към това! Вечната младост, пренаселването, всички тези глупости. Знаеш, че системата се държи, докато вярват в нея. Те се боят най-мнош от това хората да не започнат да се замислят.
- Какво има тук да се мисли! За пръв път в цялата история... човечеството... Ние имаме вечна младост!
- И какво те грее вечната младост?
- Това е благо!
- Това е бла-бла-блаш. Искаш да се трудиш като акушер цял живот? Достойна за един мъж работа - да прави аборти на жените. Не работа, а мечта!
- Това не е работа, а служба. Ние служим на обществото. Служим!
- Да обиколиш света. Да воюваш за латинските въстаници, да похитиш едноместен хидроплан, пълен с оръжие, заедно с единствената дъщеря на някакъв диктатор, да се влюбиш в нея, да зарежеш всичко и да живееш на някакъв остров в Тихия океан, където изобщо не са чували за пренаселването. Или да усвояваш заедно с китайските санитари радиоактивните джунгли на Индия, да отстрелваш тигри и да пращаш цялата си заработка на обикновена девойка от Макао, която лъжещ че си чуждестранен принц! Или...
- За какво говориш изобщо?
- Имам още трийсет сценария за това как може да се пропилее нашата младост. Вече бяхме акушери, момче, може би е достатъчно? Или на теб всъщност тук всичко ти харесва? Като на останалите момчета?
- Какво значение има тук дали ми харесва, или не? Ние си имаме мисия!
- О, зарежи го това! И каква е тя?
- Защитаваме правото на хората на вечен живот!
- Точно. През цялото време го забравям. Отлична мисия.
Той взема бутилката и я запраща в дъното на залата; за малко не улучва падналото огледало.
- Не разбирам. - Изплювам се на пода. - Заради какво трябва да рискуваш всичко?! Заради какво рискуваш живота си? Заради някаква мадама! Заради клоунка! Заради акробатиката?!
- Защото акробатиката изобщо е единственият смисъл, който има този живот! Какъв живот е това без нея - само съществуване. Като на гъбата или някаква инфузория. Всички останали, момче, от мухата до кита - само любов и живеят. Търсене и борба.
- Борба?
- Любовта, момче, е борба. Борба на две създания да станат едно!
- Ти си пиян.
- Ти си пиян. Аз съм като стъкло.
- Аз не искам да се боря. Не искам да съм едно цяло с друго създание. Да си рискувам заради това главата?! Как ли пък не!