Базил ме поглежда със съчувствие, тупа ме по рамото и ми поставя диагноза:
- Значи ти си гъба, момче.
Значи съм гъба. Обидно.
Помълчаваме малко и накрая аз не се сдържам:
- Къде изобщо я намери?
- Запознахме се в къпалните.
- Ние не бива да ходим там! Това е забранено!
- Забранено е - кима той. - И какво от това?
- Е, и... И как е там?
- Любопитният поглед на една девица, прекрасна и млада, си струва присъдата, която ще ти дадат. Тайното докосване в чашата с клокочеща вода си струва всички наказания на света. А за нейната целувка? Късайте ми пагоните. Карайте ме пред трибунала, гадове. Само за едно съжалявам - че не съм съгрешил за разстрел.
Изсеквам се.
- А те... Твоята Киара... Тя наистина ли е толкова... особена?
Деветстотин и шести се усмихва:
- Киара обича дългите свободни рокли - стеснява се от това, че напълнява. А на мен ми се замайва главата от нейния корем, от бедрата й. И от историята й - из Индокитай, из Панаме-рика, из Африка... Мога да я слушам с часове. Какво още да ти разкажа за нея? Искаш ли просто да ви запозная? Тя си има и приятелки. Знаеш ли какви кадри се срещат там, в новините!
- Млъкни, сатана - отвръщам му аз.
- Ти си сатана! - обижда се той.
- Всичко това е сериозно, Базил! Това е наистина! Осъзнай се! Това е твоят живот!
- Ето! Живот! Живот, разбираш ли? А не някакво там живуркане. По-добре така - да пламнеш и да изгориш, но пък да почувстваш нещо! Е! С мен ли си?!
Поглеждам към Тоскана и разбирам - това е. Вторият ми шанс. Това, които исках да му кажа, когато бяхме на по дванайсет, той ми го казва сега: „Хайде да избягаме! Ти и аз -заедно можем да го направим!“.
- Не знам - мънкам аз. - Не съм сигурен. Трябва да помисля. Нека да отидем някъде следващата седмица... Ще вземеш твоята текила... Дори може и да намерим тези хълмове... Пикник... И ще обсъдим всичко спокойно, а? Аз не мога така. Не мога толкова бързо.
- А аз не мога да чакам. Още малко - и ще ме спипат. Трябва сега. Ако ти не можеш да изведеш Киара, ще ми се наложи да го направя сам. Не мога да й позволя да тръгне сама.
- Идиотски план!
- Извинявай, но нямах време да измисля по-добър. Едвам намерихме тези хора в Доковете...
- Не можеш да избягаш. Няма да ви се получи.
- С теб...
- Не. Не. Ще поговоря с Ел. Ще ти простят, Базил. Нищо няма да ти направят. Изпрати мадамата си сама. Нека отиде в своята Панамерика. Остани с нас. Моля те, Базил. Умолявам те. Не прави това. Не бива.
- Не мога. Нямам избор - казва той. - Не мога без нея. Ще ми се наложи. Само че не им казвай нищо, става ли?
- Добре.
Грохотът и воят навън утихват - сякаш са размислили да събарят Двореца на киното.
- Жалко за него - казвам. - За Двореца. Нищо няма да остане. И няма да се върнеш тук.
- Той ще отстъпи мястото си на прекрасна кула с хиляда нива - възразява Базил. Освен това смятай, че ние току-що сме го увековечили - ние с теб винаги ще го помним, нали? А ние нали сме Безсмъртни!
Може би, ако му бях помогнал да избяга, той сега щеше да е жив. Щеше да се къпе със своята Киара в Тихия океан, щеше да играе със сина си футбол или да пътува с него през целия Байкостал Сити с кабрио. А може би щеше да се раздели с нея и да отиде в Южна Америка, където да воюва на страната на някакви въстаници, защото се е влюбил в красивата дъщеря на вожда на тамошната революция.
Не, не може! Не може! Такова нещо не би могло да се случи!
Никъде не би избягал.
Никой никъде не може да избяга от тях.
Всичко приключи така, както и трябваше да приключи. В раздробителя.
Ел ме освободи от участие в екзекуцията.
Глава XX
МОРЕ
Не знам дали сега е сутрин, или вечер. Пердетата са дръпнати, но зад тях има само стена, евтини тапети. В тъмнината светят цифрите на брояча за поминутното заплащане на стаята. Не посочват прекараното от нас тук време в часове; броячът показва 1276, после последната цифра с тихо щракане се сменя на 7. Хиляда двеста седемдесет и седем минути с Анели, която съм взел на кредит от Барселона. Колко е това? Скоро ще стане денонощие, струва ми се.
Замерям с възглавницата брояча. Тя скрива червената светлина, затъква и задушава тиктакането. Ето така.
Става тъмно и тихо. В съседните стаички няма никого - цените тук са както в Европа, на местните голтаци такава любов не им е по джоба. А аз мога да си го позволя - и едва ли е възможно да измисля по-добър начин да профукам заплатата си.
- Не можем да останем тук вечно - казва ми Анели. - Защо не ме слушаш?
- Ела тук - отговарям й аз.