Анели на допир: отначалото е напрегната като пружина, тялото й спори с мен; после -когато я покривам с целувките си - омеква, решимостта й да стане, да се облече, да отиде някъде (Къде? За какво?) отминава. Моите докосвания премахват спазмите, тя забравя какво е искала току-що и започва да желае това, което искам аз. Тук нищо не може да се обясни с биологията; работата навярно е във физиката - или микрогравитация, или магнетизъм, или статично електричество привлича коленете ми към нейните колене, моите гърди към нейните, моите длани към нейните. Необходимо ни е да се докосваме с всичко и разкъсването на това докосване е болезнено. Физиката учи, че ако се поднесат атомите на различни тела достатъчно близо, те могат да влязат във взаимодействие и двете тела да станат едно. Лягам върху Анели - устни към устни, бедра към бедра, гърди към гърди - и се насочвам към вътрешността й.
Тя ми се открива веднага отгоре и отдолу, ние се съединяваме един с друг и образуваме безкрайност. И отново всичко е различно - не като в щурмовия първи път, не като в безкрайния и изтощителен втори, не като в бавния предпазлив трети. Сега се съчетаваме, сливаме се. В тъмнината няма очертания, и на нас ни остават само докосванията, плъзгането, гъделичкането, галенето и нарастващият сърбеж на плътта, слепите облизвания, драскания и ухапвания, триенето и желаната болка. Треската. Шепотът - умоляващ жален, подканващ Нея я няма, мен също; ние крещим синхронно, дишаме синхронно, пулсът ни се синхронизира. Когато действам неловко и случайно се разпадаме, Анели изпада в паника: „Не-не-не-не-не-не!“ - и сама ми помага по-бързо да се върна в нея. Пръстите й се опитват да обхванат задника ми, натискат ме толкова дълбоко, колкото е възможно, държат ме там -„Остани!“ - и без да ми позволява повече да се движа, тя се разперва, търка се в мен, движи се в ритъма ми по женски неумело. Мисли си, че така може да бъде по-близо до мен. После това й става малко, тя иска да се слеем още повече, още по-сигурно и отчаяно, пръстът й напипва струящата пот в улея между двете ми половини, първо ме гали и изведнъж се врязва в мен, право вътре; аз се дърпам - закачен на кукичка - но другата ръка на Анели прегръща тила ми, притиска лицето ми към своето с внезапна сила и се смее през стоновете си. И за да я накажа, аз й отвръщам по същия начин - но по-яростно, настойчиво. Тя нечуто извиква. Хващам обръснатата й глава, вкарвам пръсти в устата й. И така, сраснали се с корените си един в друг, вече лишени от подвижност, ние стенем, борим се, раздразваме се взаимно. Анели свършва първа - и тя повече не се нуждае от това, любовната краста е отстъпила, сега тя чувства всичко прекомерно - но аз не я оставям, докато не получа своето. И вече я изтезавам, изтезавам - докато нейната болка не изгаря най-накрая и мен.
Ние се просваме, контузени или убити, нашите откъснати крайници са разхвърляни по черния под, нощта е нашето одеяло. Шумоли климатикът, потта изстива и охлажда изтънялата ни кожа, щракането на платените минути от моя живот не се чува зад атлазената бордейна възглавница, аз разбирам, че съм спрял времето.
После Анели ме хваща за ръката, ние заспиваме и ни се присънва как отново и отново се занимаваме с любов, упорито и безплодно опитвайки се да станем едно същество.
Буди ме пулсът на брояча; вече през клепачите виждам заревото на цифрите. Отварям очи против волята си. Анели седи в леглото, гледа към мен. Силуетът й е очертан в червено. Изминали са още дявол знае колко минути.
- Стомахът ми се свива от глад - казва тя.
- Добре - предавам се аз. - Да отидем да се поразходим.
Плащам сметката - няма значение колко е. Изтичваме навън.
И отново вървим, хванати за ръце. Лавираме между телата - бели, жълти, черни, полуголи и прикрити с всевъзможни парцали.
Още от попадането ми в Барселона ме е преследвала вонята на застояла пот. Сега тя е изчезнала. Разбрал съм, че тълпата си има свой особен аромат, примесен с подправки, масла и човешки изпарения. Той е тръпчив и силен, остър и непривичен за мен - в Европа не е прието да имаш миризма - но не може да се нарече неприятен или отблъскващ. Той е естествен - следователно с него се свиква. И аз свиквам бързо.
За вечеря си взимаме пластмасова кофичка с пържени скариди и бира от водорасли.
- В Европа тези скариди биха стрували цяло състояние! - Анели неприлично мляска, изтрива течащата по нея мазнина с опакото на дланта си, усмихва се. - А тук са грошове! По вашите мерки, разбира се...
- При вас всичко е толкова евтино, защото всичко е крадено - сдържано обяснявам аз. -Живеят от нашите помощи и на всичкото отгоре отмъкват всичко, до което се докопат!