- Така ви се пада, буржоа! Обещали сте на хората хубав живот, а сами сте ги затворили в утайник!
- Нищо не сме обещавали!
- Разбира се! Постоянно се чува: най-хуманната държава, най-справедливото общество, безсмъртие за всеки, щастие на входа! Нищо чудно, че тук се изсипват хора от целия свят! Ако не ги лъжехте, тези хора щяха да си стоят вкъщи!
- Добре, добре! Какво взе от кофичката? Аз също искам!
В едната посока през немислимата блъсканица се промъква китайско карнавално шествие с огромен композитен дракон, който плава над хората, бавно местейки насам-натам боядисаната си глава и мигайки със зелените си лампички; съпровожда го някаква сган, удряща гонгове и тъпани. От другата посока, срещу карнавала, се движи погребално шествие - покойникът, загърнат в бял саван, е в носилка, подир тялото крачи молла, напяваш нещо вяло и зловещо, по-нататък следва ескорт от ридаещи жени с ямурлуци и неми навъсени брадатковци с халати.
Изглежда, сякаш сега двете колони ще се сблъскат и ще настъпи взаимна анихилация; как изобщо могат да съжителстват тук, в едно и също измерение? Тъпаните заглушават моллата и женските оплаквания, драконовата паст надвисва над човека в парцала и само чакам: кога ще го глътне! А скърбящите ще се нахвърлят с юмруци върху празнуващите - ще има касапница... Но те мирно се разминават, драконът не докосва мъртвеца, гонговете аранжират пеенето на моллата, китайците се кланят на арабите и всяка от процесиите продължава нататък, в противоположната посока, пробива си път през тълпата, затопля онези, които току-що е изстудил мъртвецът, и напомня на всички веселящи се какъв ще е неизбежният край на живота им.
- Да отидем на море! - вика ми Анели.
- На море?
- Разбира се! Тук има огромно пристанище и крайбрежна - знаеш ли каква!
Излизаме от хангара и се издигаме, едвам успокояваме дишането си, на двайсет и някое ниво; старата, изконна Барселона не се вижда оттук, прибрана е в метален калъф. Тук са само разноцветните стълбове цилиндри, показното щастие на безоблачна Европа, фар, към който се стремят претърпелите корабокрушение от всички океани.
Макар че пътят до пристанището не е малко, така и повече не се опитват да ни ограбят.
- Трябва да се държим по-надалеч от кулите - инструктира ме Анели. - И изобщо добре е да се знае в кой район кой управлява. Къде са паките, къде - индийците, къде - руснаците, къде - китайците, къде - сенегалците... А още по-добре - и името на главатаря им. Винаги можеш да се договориш с някого. Та тук живеят нормални хора, а не някакви варвари!
- Да, тук при вас политиката е по-чиста от нашата - казвам й. - Международни конфликти на всеки квадратен метър. Някакъв Вавилон!
- Не можеш да си представиш какво е! - подхваща тя. - Китайците и индийците - пак добре, но тук има такива квартали... - Ето, в тази кула провъзгласиха независима Палестина, а в онази, синята, има асирийски квартал. Чувал ли си за Асирия? А аз не знаех нищо за нея, докато случайно не се изгубих там. На картата на света няма такава държава вече от хиляди години - само тук, в Барса, я има. Намира се право под Съветския съюз и над Руската империя. Там на всеки етаж има по едно правителство в изгнание. Един познат лъжеше, че е видял посолство на Атлантида. Влязъл, даже му направили виза и му сменили парите с някакви обвивки от бонбони!
Скаридите свършват точно в момента, в който се добираме до пристанището. Морето се плиска към нас; заобикаляме закриващата го яркооранжева кула - и ето че то изпълва цялото ни полезрение. Претъпканата търговска улица с безброй сергии - търгуващи с кокаин, семки, транссексуални проститутки, шишчета, национални носии и огнестрелно оръжие - се издига на стотина метра над водната повърхност Зад нея има стена до небесата, композитните канари на гигаполиса.
Странно е да се види място, където земята свършва.
Бил съм при морето и по-рано. Обикновено то прилича на оризови ниви или на венецианските канали - цялото изпълнено със селскостопански платформи. Целият океан е една градина, в която човечеството си развъжда всякаква храна: тук сьомга, там мекотели, там планктон.
Но сега пред мен се открива огромна пустош. Никой няма да тръгне да строи тук морски платформи - местните банди ще разграбят всяка ферма още в първия ден. Край брега гъмжи от промишлени съдове и рибарски лодки, но хоризонтът е чист.
И въздухът тук е съвсем друг.
Сякаш не е въздух, а хелий. Поемаш два балона от него в гърдите си и можеш да летиш.
Изгонваме от огъната пейка някаква малолетна хулиганка и сядаме с лице към синевата. Бризът гали лицата ни. Слънчевите лъчи нагряват композита, от който са излети петстотин седемдесет и шестте еднакви кули на новия град. И някъде в неговите подземия живее старият град, който...