- Е, и как ти се струва Барса? - присвива очи срещу слънцето Анели. - Истински ад, а?
Обръсната до кожа, тя ми изглежда необичайно крехка, чуплива - и още моя собствена, нали аз я бях направил такава... каквато би могла да стане моя. Наша.
Не, моите мисли за това да получа работа в резервата Фиорентина, да стана страж на своите детски спомени, да замъкна в този хербарий Анели и в неработните часове на парка да си играя с нея на Адам и Ева, са мечти на малоумник. Един ден, след като не се явя на повикване, ще ме намерят и ще ме изправят пред трибунала на Фалангата и тогава...
Черна зала, кръг от маски, кастриране и раздробител; ще се превърна в компост, а моето място в звеното ще се заеме от стажант, когото бързо ще научат на всичко. Но Барселона...
Безсмъртните няма да се доберат дотук. Тук можем да се укрием така, че никога да не ни намерят. Аз съм живял в Европа, ваксиниран съм срещу старостта, Анели също. Не ни заплашват нито остаряване, нито смърт. На първо време наш дом би могъл да стане апартаментът на Радж... А по нататък - кой знае? - може да се сдобием с истински дом и истински живот?
Барселона. Клоака. Карнавал. Шум. Опасност. Живот.
Всичко, което трябва да направя, е да взема раницата си с комплекта палачески принадлежности и да ги запратя още веднага в морето. След няколко секунди тя ще пльосне във водата, приборите ще се завъртят и аз вече няма да бъда Седемстотин и седемнайсети. Мога да стана Ежен, а мога и да си остана Ян.
- Барса? - пробвам на вкус името на нашия дом.
- Барса! - поглежда ме палаво Анели. - Какво ще кажеш?
Широката й тениска плющи на вятъра, ту прилепва и обрисува линиите й, ту се издува и ги заличава. Анели гледа отегчено изцапаните си с масло ръце.
- Слушай! Нали си носиш униформата? Тя е черна, нали? На нея нищо няма да си личи.
Може ли да си избърша ръцете? Само веднъж! Бързо!
Тя се протяга към раницата ми, аз я хващам за китката и поклащам глава в знак на отрицание. Изсумтява и се извръща. Слънцето се скрива зад облак. Неловко ми е. Барселона - това си ти, Анели.
- В Русия има една странна болест. От нея в гърлото се образува налеп и заболелият се задъхва. Остава му все по-малко въздух, докато не умре.
- Не променяй темата! - казва ми тя строго.
- Лекуват я с едно странно нещо - продължавам аз. - Сребърна тръбичка. Налепът се бои от среброто. Лекарят мушка в гърлото на болния малката сребърна тръбичка и той диша през нея, докато не победи болестта.
Анели не ме прекъсва.
- Ти си моята сребърна тръбичка. С теб започнах да дишам.
Тя ми се усмихва, полуобьрната, после се навежда и ме целува по устните.
А след това си избърсва ръцете в панталоните ми.
- Ти си поет, а?
- Извинявай. Дрънкам всякакви глупости. Идио...
Но тя отново ме целува.
- Оправяй се. Не ми се иска да се задъхваш.
- Как мислиш, дали бихме могли да поживеем у Радж? - казвам това сякаш на нищото, сякаш на морето.
- Ти какво, да дезертираш ли се каниш?
Свивам рамене.
- Няма да можеш! - уверено казва тя.
- И защо?
- Та ти се боиш дори да си изцапаш униформата! - цъка с език Анели. - Мислиш ли, че съм глупачка? Сега си в почивка и си се размечтал. А ако те призоват на служба, веднага ще козируваш. Какво, не е ли така?
Не знам. Не знам как е.
- Искам да бъда с теб.
- Детска градина. - Тя ме потупва по рамото. - Направо ясли.
- Какво?
- Ти си глупав. Даже е странно.
Бъркам в раницата си и изваждам оттам дрехата.
- На - казвам й. - Избърши си ръцете. Моля те.
- Няма нужда от жертви - усмихва се тя. - Скрий я, докато не са ти размазали физиономията. Хората тук имат алергия към вашата униформа.
- Искам да остана. В Барселона. С теб.
- Ето това вече са абсолютни глупости.
- Можем да поживеем у Радж - твърдя аз. - Можем да си вземем квартира... Кътче... Може да е близо до майка ти... Ще намеря някаква работа. Охрана или... И... Радж може да ми намери нещо или с онази идея на Хему... Няма значение. Просто не искам да се връщам там. Трябва да съм с теб... - Крия очите си, горещо ми е, срамувам се, не мога да си затворя устата.
Тя изпълва себе си с хелий. Замижава. Пресича бърборенето ми.
- Как е пълното ти име?
-Ян.
- Пълното. С идентификатора.
Това ми се удава трудно. В концлагерната публична баня се чувствах по-малко гол, отколкото в тази минута, когато ми се налага да изрека за пръв път от дълго време на глас пълното си име. Но аз съм длъжен да се разголя наистина пред нея, загцото иначе тя няма да ми повярва, няма да повярва в мен. Това е изпитание.