- Ян. Нахгигал. Две Те.
- Нах-те-гал? Н-А-Х-Т-Е-Г-А-Л?
- С „и“. Нахгигал. „Славей“ на немски. И още е имало такава нацистка дивизия. Падна ми се по разпределение, когато ме уволняваха.
- Красота! Много ти отива! - Анели скача от пейката, пъхва ръце в джобовете на панталона, тръгва нанякъде.
- Къде отиваш? - Налага ми се да я догонвам.
- Имам дълг - отговаря тя. - Искам да ти го върна.
Настигам я при комуникационния терминал - яркозелен, в дебел антивандалски корпус. Европа е сложила такива в образцово показните куклени къщички, за да могат най-умните диваци да се интегрират в общото информационно пространство и да се приобщят към прекрасното. Обикновеният комуникатор тук е лукс...
- Запитване за търсене на членове на семейство - казва Анели.
- Какво правиш?
- Идентифицирайте се - иска терминалът.
- Анели Валии Двайсет и едно Пе - ясно произнася тя, преди аз да успея да разбера какво става.
- Прието. За чие име искате да осъществите запитването?
- Търсене на родители. На името на Ян Нахгигал Две Те.
- Защо? Какво правиш?! - Хващам я за ръката, отдръпвам я от терминала; пронизва ме студ, пред очите ми притъмнява, сърцето ми препуска. - Защо?! Аз не съм те молил! И защо се представи?!
- Запитването се изпълнява.
- Ти не можеш да търсиш от свое име. На теб ти е забранено да узнаваш каквото и да било за родителите ти. Аз ти помагам.
- Защо? Аз не искам да знам нищо за тях! Тях ги няма! Защо се излагаш на опасност?! Те може да разберат, че не си умряла!
- Това е Барселона! - Анели ми прави физиономия. - Нека опитат да ме измъкнат оттук!
- Ян Нахгигал Две Те - казва терминалът. - Резултати от търсенето. Личността на бащата не е установена. Майка - Ана...
Длъжен съм да дам команда „Отмяна!“ - но сухият ми език е прилепнал към гръкляна; този проклет зелен нисък стълб, груб идол на вандалите, се е превърнал в истински оракул, Господ говори с мен от гръдта на композита.
- Грешка.
Екранът примигва и угасва, терминалът се презарежда. А моите неврони вече са враснали в неговите микросхеми и аз също излизам от строя. Парализиран, се опитвам да вдишам.
- Направи го още веднъж! То вече беше започнало да говори!
- Анели Валии Двайсет и едно Пе. Запитване за търсене на членове на семейството. Ян Нахгигал Две Те.
- Запитването се изпълнява... Ян Нахгигал Две Те. Резултат от търсенето: личността на бащата не е установена. Майка... Грешка.
И той отново претърпява инсулт, следва безпомощното мигане, зануляването и забравата.
- Не разбирам. Не разбирам! - Млатя по екрана с юмрук, но терминалът е защитен срещу такива като мен.
- Нека да опитаме още веднъж...
- Млъкни!
Тя млъква и тогава аз чувам жужене. Вибрация. В раницата ми. Повикване. Повикване. Да го вземат дяволите, който и да е там! Заври се в задника си! В задника! Поглеждам.
Ерих Шрайер. Лично. Захвърлям комуникатора обратно вътре. Стоя пред онемелия зелен идол, шията ми е схваната, главата ми всеки момент ще се пръсне, юмруците ми са стиснати, кокалчетата са ожулени, бум-бум-бум...
-Ян?
- Да се махаме. Да се махаме оттук! - На прощаване изритвам терминала с бутонката си; той си стои на мястото като истуканите от остров Пасха.
Тръгваме, а комуникаторът продължава да звъни, да звъни, да жужи в раницата ми, да ме притеснява, да бучи като насекомо, да ми действа на нервите. Не, господин сенатор. Извинявайте. Каквото и да искате от мен този път...
Какво?
Не може да са ви доложили толкова бързо, че момичето на Рокамора, което съм убил и пуснал през раздробителя, прави запитвания към базите данни от Барселона. Не може, нали? Коя е тя в края на краищата? Просто досадна грапавина върху един от милионите детайли на безупречно работещия механизъм, който вие управлявате! Всичко е заради мен и моята параноя - да си мисля, че Анели е нужна и на някого другиш, освен на мен...
Комуникаторът продължава да звъни, натрапчива гадост.
- Виж! - Анели засланя очи от слънцето, посочва нагоре. - Не там! Ей там, зад кулите! Високо!
Мазна черна точка. Още една. И още. И още. Далечен утробен вой.
- Какво е това?
- Турболети. Транспортни.
Тлъсти пури с дребни крилца. В града рядко се забелязват такива. Не черни, а тъмносини с бели цифри на бордовете. Известна разцветка.
- Оттук не се вижда нищо. Да се приближим, а?
Те се спускат - един след друг, десет, двайсет - приземяват се между пъстрите металически кули; тежки машини с малки крилца, безоки и дебелокраки. Разпознавам ги. Щурмовите отряди на полицията. Тълпата се разпръсква.