- Край. Повече не можем да се приближим.
- Какво ли търсят тук?
Комуникаторът с прерязани гласни струни все още се друса на дъното на раницата ми, не може да се успокои. Едва доловимите вибрации се разпръскват по тъканите, по моите тъкани.
Отварят се люковете трапове, от бременните летящи твари се раждат сини лъскави личинки, оттук изглеждащи малки; строяват се в редица, образуват кръг, после двоен кръг. Стотици са, може би са хиляда.
Тълпата се намагнетизира - заредена със страх и любопитво, тя първо се разтича встрани, но после се стабилизира и започва да се сгъстява. Ехото се носи от епицентъра към покрайнините и само след минута до нас достига:
- Полиция. Полиция. Полиция. Полиция.
- Какво се е случило? Каква е тази операция? - питам го аз.
Ехото повтаря въпроса ми и прехвърляйки се от един език на друг, го отнася някъде в най-гъстото струпване от глави, за да се върне след известно време с отговор:
- Разправят, че президентът на Панамерика лети към нас. Мендес. Заедно с нашия, европейския.
- Какво? Защо?
- Виж в новините - моли ме Анели.
Принуден съм да взема комуникатора в ръка и да откажа повикването на Шрайер, за да прослушам последните новини.
„Господин Мендес е изказал желанието си да посети територията на Барселонския муниципалитет в хода на преговорите с президента на Единна Европа Салвадор Карвальо. Молбата е била изказана в отговор на забележка на президента Карвальо относно хуманността на мерките за граничен контрол по периметъра на така наречената Стофутова стена, която отделя Панамерика от южноамериканския континент...“
- Какво обясняват там? - взира се в мен чернокож туарег с къдрава прошарена брада.
- Той просто иска да натика носа ни в собствените ни лайна. Приятелско посещение -обяснявам аз. - Карвальо го упреква за касапницата покрай стената, а Мендес му отвръща: да отидем в Барселона, братко, и да видим какви се вършат под носа ви.
- Виж ти! Разправят, че Мендес сега ще му даде на нашия да се разбере! - споделя туарегът с всеки, с когото се сблъска.
- Това е шанс! - Анели, изглежда, е зарадвана.
- Шанс?
- Какво виждаш обикновено в новините, когато стане въпрос за Барселона? Разправи, плантации за псилоцибин, тунели на контрабандисти, които се опитват да се доберат до скъпоценната ви вода! А всичко останало като че ли тук го няма! Та ние сме страната на поголовното щастие!
- И ти смяташ, че сега специално заради Мендес всички канали ще хукнат да хвалят вашия блажен оазис? Не ме разсмивай!
- Смятам, че Мендес може за един ден да промени това, пред което европейските дъртаци си затварят очите вече от сто години! Това, че няма никаква Единна Европа! Че има затвор за осъдените - и го има вашия лайнян Олимп! Че цялото това шибано равенство, което през цялото време тикат пред камерите, е пълна глупост! Ето това трябва да им покажат, а не че хората минават улицата на червено!
- Няма да има нищо такова - казвам уверено. - Няма да му дадат да направи и крачка. Виж колко полиция има.
Качваме се до надвисналия над земята травелатор, промъкваме се между пакистанските търговци, както ни падне; тук сме като зверове на водопой, нямаме време да си спомняме за нашата война.
От травелатора изгледът към площада на петстотинте кули е по-хубав; синята окръжност се разтяга встрани, допира се до човешкия рояк и леко го притиска, разгонва го. В пустотата по средата кацат нови турболети, навън се изсипват пластмасови войничета, строяват се в редици, вливат се във верига, която се разширява все повече и повече, включвайки нови звена.
- Въпреки това няма да им стигнат силите, за да задушат цялата Барса - упорства Анели.
- Ти не познаваш Беринг.
Още десетина турболета увисват над Барселона. Високоговорителите увещават гражданите, молят ги да си останат у дома.
- Това е нашият дом! - крещи някой от тълпата. - Разкарайте се вие!
Ехото от воя на турбините се разлива из града на мечтите, наводнява го и от всички пукнатини навън изпълзяват навъсените обитатели на пременените куклени небостъргачи. Мръсните ручеи се вливат в неспокойното кафяво море, в средата на което е обрамченото в синьо парче суша.
Но жителите на копторите се качват тук не за да се сблъскат с полицията; онзи, който крещеше, засега е самотен. Те се приближават към мълчаливите полицаи в пластмасови доспехи така, както индианците са вървели към окованите в ризници конквистадори, слизащи от огромните галеони с бели платна - от любопитство.
Над тълпата се реят телевизионни дронове, зад двойния кръг сноват репортери, без да се осмеляват да влязат сред народа, и снимат иззад сините широки гърбове и кръглите матови шлемове.