- ДОЛУ ПАРТИЯТА НА БЕЗСМЪРТИЕТО! ДОЛУ КАРВАЛЬО! ДОЛУУУ!
- Анели?! Анели!
Обзема ме страх - никога няма да я намеря в тази блъсканица, в този град, в този живот. Горещо и студено ми е, в очите ми се лее киселина; отнели са ми моята сребърна тръбичка и мръсният налеп се увеличава, сгъстява се, обхваща гърлото ми; мислех си, че съм се излекувал, но се оказва, че просто съм дишал през нея, през моята Анели.
И в този момент се получава верижна реакция.
Милион, два милиона, три милиона гласа скандират в синхрон; и на тези хора им става твърде тясно с тяхната омраза. Тълпата се нагрява, разширява се, разплисква се и с някаква невъобразима лекота изяжда Мендес заедно с огромните му телохранители; като мехур се пръска двойният полицейски кордон, цунами забърсва небрежно кацналите на чуждата земя турболети, изпълва ги, троши ги, осакатява ги. Сините плувки на полицейските шлемове отначало се виждат в калните потоци, после ги отнасят нанякъде, влачат ги, потопяват ги.
Секунда преди момента, в който вече нищо няма да може да се направи, горделивият бял съд рязко и бързо се откъсва от мястото си, олюлява се и едва запазва равновесие; излетелите турболети кръжат, пръскат тълпата със сълзотворен газ, но на този народ вече му се е налагало да лее сълзи, няма никакъв ефект.
В тази каша вече не може да бъде намерен никой, нищо.
- Анели! - крещя аз, раздирайки гърлото си.
- Анели! - крещи от вертолета Рокам ора, преди най-накрая да му запушат устата.
Глава XXI
ЧИСТИЛИЩЕ
- Аааанеееелииии!
Отпред в тълпата има женска глава, обръсната до кожа. Пробивам си път през телата, промъквам се, разблъсквам ги, премазвам крака, стъпвам върху паднали; някой отдолу ме хваща за панталоните, за бутонките, спъвам се и едва не падам.
Не, тези хора не са море, тези хора са лава. Барселона се е пробудила и е изригнала, къса се по шевовете и от цепнатините изригва омраза, нагорещена до червено, способна да изпепели земята и да разтопи композитната ни държава.
Греба през кипящия камък, ужасът ме държи за гърлото със стоманена хватка; длъжен съм да се добера до нея, ето, това е тя, само на десет крачки! Някакъв дебелак не иска да се отдръпне, прегражда пътя ми към Анели - ритам го в корема; отблъсквам старица; крача върху задушен човек, който, дори умирайки, крещи: „Долу!“.
Тук вече не са три милиона, нито пък пет. Всички, които са седели в дупките си, в арматурните си клетки, изскачат навън, спомнили си изведнъж, че клетките им не са заключени. И всички тези милиони са изгубили разсъдъка си, забравили са самите себе си, слепили са се в едно огромно чудовище, хранят го със своите тела и своите души и то расте, издига се, набъбва, призовава от процепите все нови и нови хора, слепва се с тях и реве така, че земята се тресе.
- ДОООЛУУУ!
- Анели!
Изкривено от злоба лице; това не е тя! Това дори не е девойка, а някакъв нежен тип с изскубани вежди. Чудовището е изсмукало от хилавата, лишена от вежди обвивка онзи педал, който е живеел в нея по-рано, и е пуснало в кожата му своята същност. И сега това телце крещи с бас, на който предишният му обитател не е бил способен: „Дооолууу!“.
Залепвам му шамар - сочен, но къс; нямам място да замахна. Той не усеща нищо, нищо не разбира. Завъртам глава, пълзя нанякъде, воювам с чудовището - един против десет милиона озъбени гулове. Задушаването - страхът на тълпата - отново е с мен. Трябва да скрия главата между колене си, да се омотая като какавида и да започна да вия, но вместо това се мятам, затъвам, притискан от рамене, кореми, бесни погледи, и пресявам, пресявам, пресявам лица.
Всеки крещи, скандира, тропа с крака, бие по тенджери и надува свирки. Главата ми е съд под налягане, забравен на печката. Погледът ми е замъглен от непрекъснато разбъркващата се мозайка. Едно от тези лица е нейното, моят шанс е едно на петдесет милиона.
- Анели!
Изплюват ме на малка площадка, където линчуват попаднали им полицаи.
Изтърбушват ги - живи, меки - от синята им коруба и ги разкъсват с трясък и хрущене, те вият от ужас и нечовешка болка, аз се извръщам от тях и побягвам намясто - по-нататък. А на раменете ми виси моята собствена смърт - с равнодушно Аполоново лице и с дупки вместо очи, аз я нося навсякъде със себе си в раницата. Ако някой ме заподозре - чудовището ще ме глътне за миг, както е изяло хилядата полицаи и лъснатия президент на супердържавата, който го беше призовал.