Само че аз не мисля за това.
Нужно ми е да те намеря, Анели.
Защо ме изостави, защо ме изостави с такава лекота?! Аз не се подчиних на Шрайер, наруших дадените ми заповеди, изгаврих се с нашия свят Кодекс, не можех да те убия, скрих те в дома си, изгубих си ума, виждах те във всичките си сънища, не тръгнах да те чукам, когато беше дрогирана и ми се предлагаше, защото не исках да те чукам, а да правя любов с теб, противно на всички забрани се видях с теб два пъти и три пъти, мечтаех си да живея с теб - размечтах се! - мислейки си как заради това ще ме кастрират и ще ме напъхат жив в раздробителя на боклук! Как можа да ме оставиш там сам? Та аз не мога без теб! Чуваш ли ме?!
Тълпата ме носи нанякъде. Изгубил съм се сред хората.
Изсипвам се в нечия дупка, озовавам се в някакви коридори, жилища, в мен тикат мръсни мазни пръсти, крещят ми нещо на неизвестен език прошарени, космати, плешиви, с дръпнати очи, чернокожи, червенокоси, аз крещя в отговор, отблъсквам ги, бягам нататък - и отново се озовавам на мястото, откъдето съм избягал. Не ми достига въздух.
Не. Не. Не бива. Не бива така.
Ти не си виновна.
Тя не е виновна.
Всичко е заради Рокамора. Лъжец, манипулатор, страхливец.
Длъжен съм да намеря Анели, за да й разкажа цялата истина за това нищожество. Да й разкажа как спаси кожата си, оставяйки Безсмъртните да се забавляват с нея. Как докато Петстотин и трети я дълбаеше с юмрука си, Рокамора се прикриваше зад виковете й, за да ми отвлече вниманието и да извади пистолета си. Тази гадина не се колеба нито секунда, преди да ни предаде бъдещото си дете, за което сега така скърби. И дори когато оръжието беше в ръцете му, той не си и помисли да освободи Анели. Той лъже, маже, Анели, той за нищо не съжалява, той целият е прогнил, не умее да съжалява за нищо!
Ще те намеря, ще ти разкажа това и ти ще разберещ ще ме чуеш.
Ще ме чуеш. Ще ме чуеш.
Намазани на ивици, гримирани, кривозъби, мустакати, с увиснали джуки, с хлътнали очи, с тройни брадички, с месести африкански устни - прехвърлям, прехвърлям чуждите физиономии, търся сред тях едно лице, търся спасението си.
В главата ми е мъгла, решавам, че ми е необходимо да се кача на една разноцветна кула -защото отвисоко непременно ще видя Анели! И аз се катеря по витата стълба, обливайки се с пот - ниво след ниво, докато краката ми не пламват - към върха, но силите ми стигат да се изкача само до средата. Облягам се на прозрачната стена, белите ми дробове всеки момент ще се пръснат, тениската ми е залепнала за кожата. Мигам, вкопчен в перилата, за да не падна.
Поглеждам надолу.
От Средиземно море до стъклената стена не може да се намери място дори за един човек повече - всички места са заети. Развяват се кървавочервени флагове - знамената на Партията на живота, поклащат се наскоро боядисани транспаранти; хората искат справедливост, искат нашата вода, искат безсмъртие за всеки и за всички. Стърчат дула, колове, тояги. Не, тукашните обитатели не са хлебарки, те са оси, отровни оси, а Мендес и Рокамора са разбутали гнездото им.
Струваше ми се, че жителите на Барселона живеят в мир със смъртта, на тях не им трябва лайняният ни Олимп, те безмълвно приемат съдбата си, животът им на еднодневки ги учи да се наслаждават на всяка минута. Мислех, че са готови да крадат безсмъртието, да търгуват с него на черния пазар - но никога няма да рискуват да се бият за него.
Не е така.
Просто те са ни ненавиждали поотделно, всеки по свой начин; тяхната ненавист понякога ни е стопляла, понякога ни е парела - но разсеяно, като лъчите на обедното слънце. А Мендес е събрал милионите лъчи в сноп, пречупил ги е със своята реч и после Рокамора е взел от него лещата и сега иска да подпали света.
В раницата врещи нещо.
Нали ти е изключен звукът, как става това?
Отръпвам се от стълбите, от прозореца, и все пак изваждам комуникатора. Екранът пулсира ярък, червен. Режим тревога.
Тук никой не ме вижда; кулата е опустяла, последните обитатели с викове са хукнали надолу, прескачайки през три стъпала. Приближавам комуникатора към себе си.
Мига съобщение: „ВСЕОБЩА МОБИЛИЗАЦИЯ“ - за пръв път, откакто съм на служба. Отварям го - на всички Безсмъртни се нарежда незабавно да пристигнат на границата на муниципалния окръг Барселона. Подписано лично от Беринг.
Всички. Значи и аз. Вцепенено препрочитам съобщението.
Във Фалангата има пет хиляди звена. Петстотин стотици. Петдесет хиляди Безсмъртни.
Никога не съм виждал всичките да се събират заедно - защото по-рано не се е случвало такова нещо. Какво ще става? Кръстоносен поход срещу бунтовниците?