Опитвам се да прочета новините - но в този момент комуникаторът губи мрежата си и връзката пропада.
Отвън се гърми. Взрив? Не, засега още не.
През панорамния прозорец се мяркат тройка армейски изтребители - черни, с небесносиньо дъно - носещи се точно над кулите. Виждам как завиват над морето и се връщат в Европа. А от континента срещу тях идва още една тройка. Грохот - на минимална височина изтребителите преодоляват звуковата бариера. Тълпата пъстри лица - варварите са вирнали глави, притихнали са. Разузнаване? Едва ли - от спътниците и така всичко се вижда...
Напразно се опитвам да хвана мрежата - изглежда, са прекъснали връзката.
Из опустелите етажи - изпаднали в кома информационни терминали. Докосвам екраните - те показват безумна разноцветна картина. Добре че не съм епилептик - от такова нещо бих могъл и да получа припадък.
Обхождам композитните пещери, всичките със скална живопис. Искам да проверя - да не би някой да има комуникатор, свързан с друг мобилен оператор?
Но всичко е изоставено.
Минават още няколко минути и в цялата кула изгасва електричеството. Навярно и в останалите е същото. Отрязват Барселона от света. Осъзнавам - ще щурмуват града.
Трябва да намеря Анели преди петдесетте хиляди Безсмъртни да влязат с маршова стъпка в Барселона; всеки момент тук ще започне кървава баня, каквато Европа не е виждала от времената на Войната на обречените. Трябва да я измъкна от касапницата, да я върна, поне да поговоря с нея!
Разполагам с броени минути.
Ако не намеря Анели сега, може да я изгубя завинаги.
Анели, Анели, Анели, нали ти казвах, че искам да бъда с теб, та аз ти казах истинското си име, дезертирах в мечтите си, почти вече се реших на това, което бях забранявал на Деветстотин и шести! Защо не ми повярва? Защо повярва на терориста, афериста, клоуна, а не повярва на мен?
С какво те покори този мерзавец?
Какво прави той по-добре от мен?! Чука се?! Грижи се за теб? Защитава те?!
Та нали ти му писа, Анели! Ти му се обаждаше! Той казва, че те е погребал и оплакал - а комуникаторът му е препълнен с твои съобщения! Той знаеше, че си жива, че го чакащ викаш го, опитваш се да се срещнеш с него! Но ето че устройва това шибано представление, обяснява ти се в любов пред целия честен народ и ти се разтапящ ти се разтапяш и бягаш през глава към тази гадина!
Къде беше той по-рано, а?! Къде?!
Защо не отговори? Защо не изпрати своите типове със закърпените лица тук, при теб - да те спаси от мен? Какво чакаше?
Защото ти повече не си му нужна, Анели! Не си му нужна жива!
Виж каква трагедия разигра той! Виж как купи петдесет милиона щика с една история за това как са те изнасилили и убили! Той те продаде, и то как! Мечтата на всеки сутеньор!
Дявол, ето как Ерих Шрайер нарече Рокамора. Дявол. Тогава ми се стори, че драматизира. Сега не мисля така. Каква власт трябва да имаш над един човек, за да тича към теб при щракване с пръсти, след като си го предал и се гавриш с него?
Става ми страшно за нея.
Какво ще стане с Анели, когато се върне при него?
Та нали Рокамора вече разказа на града и света историята с печален край. Анели е мъченица и самият Рокамора е мъченик. В техните страдания жителите на Барселона разпознават себе си. Тяхното въстание започва там, където свършва животът на Анели.
Гледам алените знамена над многомилионната тълпа. Този край е началото на Рокамора.
Ако Анели го намери, Рокамора ще я целуне, а после един от типовете с чужда кожа ще извие ръцете на девойката, а друг ще надене върху главата й найлоново пликче и ще седне върху краката й, за да не се дърпа тя твърде много. Всичко това ще отнеме две минути. Рокамора сигурно ще се извърне. Той нали е толкова чувствителен.
Отново побягвам - спускам се надолу по стълбите, намирам изхода, отново се озовавам в кипящата лава, отново стискам главата си с ръце, защото от световъртежа имам чувството, че ще се откъсне.
Рокамора примамва Анели в капан.
Тя е в опасност. Моята Анели е в опасност.
И аз се нося, преглеждам хората, хващам ги, отмествам ги, падам и пак се изправям...
Докато бях с Анели, Барселона ми се струваше разбираема, бях започнал да я чувствам; сега местните отново ме зяпат така, както се пулят на чужденците, и аз бъркам посоката, не разпознавам местата, през които току-що съм минал - и ги оглеждам отново. Не разбирам какво крещят хората, не мога да прочета надписите на плакатите; Анели се е извърнала от мен - и Барселона се извръща.
- Анели!!!
Да се успокоя. Трябва да се успокоя. Трябва да нормализирам дишането си. Да се скрия от всички и да се надишам.