Намирам изоставена лавка, търгуваща с газирана вода. Затварям се вътре, сядам на пода и си спомням как бяхме смесвали същата такава газирана вода с абсент - току-що. Лавката се поклаща от човешките вълни, те всеки момент ще я строшат, сякаш е черупка. Замижавам -пред мен се мяркат лица, лица, лица, лица на чужди хора. Гади ми се - устата ми се изпълва със солена слюнка. Не издържам и си изпразвам стомаха в ъгъла.
И едва тогава си признавам - няма да я намеря. Ще изгубя сто години, за да проверя всеки в този проклет град, а когато най-накрая се добера до Анели, няма да я позная, защото чуждите очи ще изтрият ретината ми и ще бъда ослепял.
Сядам на пода до локвата си, обвил коленете си с ръце, вторачил се в етикета на газираната вода, спомняйки си как Анели смешно се мръщеше, докато отпиваше от разредения абсент през сламката. Не знам колко време минава - прибоят на тълпата ме унася и аз спя с отворени очи.
Буди ме възторжен вопъл.
- Ро-ка-мо-ра! - чува се отнякъде.
- Ро-ка-мо-ра! - подхващат в другия край.
- РО-КА-МО-РА!
С треперещи пръсти вдигам райбера.
Веднага го виждам. В далечината - проекция; Рокамора в обкръжението на свирепи брадати типове със строшени носове и накичени с картечни ленти. Пред тях е Мендес -пребледнял, хартиенобял, жив.
По някакъв начин са успели да го измъкнат от мелето, изпод обувките, изтупали са го и сега го показват - не на бунтовниците, а на петдесетте хиляди Безсмъртни и онези, които са ги изпратили тук.
Това трябва да е онзи проектор, който преди няколко часа бяха обърнали помощниците на Мендес; автономен е - нали никъде няма ток. Слънцето вече залязва и скоро тук ще бъде пълен мрак.
- Ро-ка-мо-ра! Ро-ка-мо-ра! Ро-ка-мо-ра!
- Искаме преговори! - произнася Рокамора, гледайки ме в очите. - Стига кръв! Тук живеят хора, а не добитък! Всичко, за което молим, е да се отнасят с нас като с хора!
- РО-КА-МО-РА!
- Ние заслужаваме да живеем! Искаме да отглеждаме децата си!
- РОКАААМОООРААА!!!
- заглушава го тълпата.
- Искаме да си останем хора и да останем живи!
- СМЪРТ НА ЕВРОПА!!!
Той си мисли, че ще може да ги управлява. Не, просто неговата глава е станала петдесет милион и първата глава на чудовището и това е всичко.
Той е тук. Той е точно тук - осъзнавам със закъснение. Някъде наблизо. И всички местни знаят къде; Анели също знае. Нея не мога да я намеря, но намирането на Рокамора ми е по силите. А там ще се добера и до нея...
Измъквам се от лодчицата си и се гмурвам сред хората.
Слушам разсеяно ехото на тълпата.
Ехото казва, че в морето се виждат някакви грамадни кораби, каквито тук никога не са се мяркали - целият хоризонт е черен; че всички очакват щурма и всички са готови да се бият до последно; че Рокамора заедно със заложниците е на Дъното, под платформата, в някакви цитадели на тамошните наркобарони, като че ли на площад „Каталуния“, под кулата „Омега-Омега“ или някъде наблизо, и че наоколо има хиляда бойци, половината - паки фундаменталисти, другата половина - сикхи, че те барикадират проходите, че там не може да се попадне по никакъв начин. Казват още, че проклетият Беринг е изпратил тук половин милион Безсмъртни, въоръжил ги е и им е наредил да стрелят на месо; разправят, че Барселона ще я бомбардират едва ли не с напалм - но никого не го е страх, когото и да питащ всички са готови да умрат. И наистина - изтребителите като сенки се носят по сумрачното небе, гърмят, пукат тъпанчетата на хората, тренират за бомбардировката. А аз ще бъде правилно да умра от напалм, мисля си изведнъж. Вчера изгорих живи двеста души, а днес ще изгорят мен - също толкова безлично, без да вникват мнош-много. Правилно, но зловещо. Не искам да прилепна като мазутно петно към друг човек. Не към тези хора. Не тук.
Повтарям това. Произнасям си го. И се досещам.
Аз воня на чужденец - и дори да прекарам тук години, вместо два дни, пак няма да стана свой. Аз съм чужд на Барселона и чужд на Анели. И тя е усещала това в мен. И е помнила, през цялото време е помнила какъв съм аз.
- Анели... - шепна аз. - Анели... Къде си?
- Защото ние сме хора! - крещи Рокамора, размахвайки юмрук.
- Рокамора! - скандират онези, които са застанали в кръг наоколо.
- РОКАМОРА!
- откликва площадът.
И сякаш заклинанието ми е подействало, операторът случайно го блъскат в лакътя -камерата подскача - тълпата ахва, а аз виждам... Розов мрамор. Изсечените от мен от пяната чисти линии. Моите очи. Влюбеният поглед е прикован, зациклен върху този жалък демагог. Тя е жива. Тя вече го е намерила.