Не са наметнали върху главата й пликче, тя не е посиняла, не се е напикала, не е събрала крака; ето я - стои до него, помага му да лъже тези идиоти.
- Тя е жива - казвам аз наум, но това не ми е достатъчно и изкрещявам: - Тя е жива! Това е лъжа! Тя не е загинала, виждате ли?! Той ви лъже!
- Млъквай! - шьткат ми. - Не ни пречи да слушаме!
Подмамила ме е от колибката, свалила е протрилия шията ми строг нашийник, почесала ме е зад ухото и ме е отвела на разходка. А аз си мислех, че имам нова стопанка - и то каква! - а тя се е наиграла с мен и просто ме е зарязала в парка. Върнала се е при шибания си пудел. А аз какво да правя? Какво да правя?! Аз не съм електронен домашен любимец, не може да ме изключи и да ме захвърли на антре сола, ако изведнъж твърде страстно, по кучешки съм атакувал крака й и съм го изпоцапал целия!
Аз съм жив, ясно ли е?!
- Шибаният пудел... - чувам собственото си бърборене.
Мяркат се разни картини, аз крача нанякъде. Не си давам сметка накъде, но към мен сама се приближава онази кула, в която пристигнах с влака от Тоскана.
Тази, където е гарата, от която тръгва тунелът към стъклената стена. От едната страна е Барселона, от другата - нашите.
Изкачвам се по пустите стълби, краката ми не тежат нищо, в черепа ми също няма нищо излишно. По тъмния проход, в който тогава двамата с Анели заседнахме, в който ми отнеха раницата - леви, десни, раз, два! - марширувам край обхванатите от упойващ дим шейтани. От мен сега прииждат съвсем други вълни и шейтаните дори и не си помислят да ми подвикват.
По угасналите указатели е трудно да се намери гарата, но аз съм метална прашинка и електромагнитът сам ме привлича към себе си. Там, зад транспортния хьб, зад прехвърления през облаците ажурен мост, сега се събират петдесет хиляди Безсмъртни, строява се Фалангата и аз искам да съм с тях, искам да съм в строя.
Как ще попаднат те в Барселона? Стъклената стена с единствената порта на трийсететажна височина е направила Европа непристъпна за нелегалните - но тя е превърнала и този град в крепост, чиято обсада може да продължи месеци или години.
Разбира ли Беринг на какво ги изпраща? Тук, в Барселона, всеки мъж има оръжие и мнозина са готови да платят с живота си за безсмъртието. Какво могат да направят петдесет хиляди Безсмъртни с шокъри против пет милиона въоръжени варвари? Защо не пратят като авангард военни спецчасти?
Не знам. И навярно не трябва и да знам.
Най-накрая станцията - тъмно е. При входа като дюшек е проснат син полицай, ръцете му са разперени встрани, шлемът му е изчезнал, главата му е извита, забил е нос в черна локва, сякаш това нещо не е изтекло от него, а е допълзял да полочи.
Отпред шумоли някой, вадя комуникатора - за да осветя - и шокъра - за да посрещна новите стопани. Подскача лъчът на фенерче, чува се арабска реч, ругатни - звучи така, сякаш някой нещастник си раздира собствените черва.
Комуникаторът пищи - опитва се през смущенията да се закачи за слабия сигнал на някаква мрежа. Улавя я и веднага се пръсва от съобщения. Прелиствам ги набързо - всичките са кодирани. Безсмъртните ще влизат оттук, през гарата. До началото на операцията остават броени минути.
Осветявайки си пътя, се прокрадвам през черната станция. Спъвам се в нови тела - някои в синьо, други в кафяво. Леко блестят плочките по стените, изписани с искания за равенство и проклятия по адрес на Партията. Мирише на сажди и дим от звезден прах.
Фенерче в очите - заслепява ме. Вдигам ръце. Боя се да не се натъкна на истински гарнизон - нали очакват щурм - но полицаите, изглежда, скъпо са продали кожата си.
Всичките защитници на тази барикада са петима.
- Това ти ли си? - питат неуверено и мъчително бавно; разпознавам звездния прах.
- Да, аз! Аз съм!
- Къде са останалите? Нали ти казахме да пращаш насам всички подред! Тук сега ще стане горещо! - разтягат думите и забравят да престанат да ми изгарят зениците с шибания си фенер.
- Да, идват, идват! - Опитвам се да говоря по същия начин като него. Със сигурност идват. Но засега тук са само петима.
- А онези, които отидоха за пластик? Не ги ли видя? Нещо много се забавиха!
- Де да знам - подсмърчам аз и свивам рамене. - Нямате ли малко дрога и за мен? Че така ми е нещо терсене.
- Не се шашкай! - Най-накрая лъчът слиза от очите ми. - Ей c’a тоя мост ще го облепят с пластик, безродните ще нахлуят, а ние - бум !
Пластик. Говорят за пластични експлозиви. Всеки момент ще домъкнат отнякъде експлозиви и ще минират единствения мост. Колко от нашите ще полетят в пропастта, когато го гръмнат?
- Но с прах мога да те черпя, братко! Все пак тук вършим общо дело. - Арабинът се изхрачва сочно. - Ела да пушим за справедливостта!