Виждам, че са затворили портата, входовете към станцията са запечатани. Портата е мощна - сложили са я тук, за да сдържат натиска на вандалите срешу цивилизована Европа. Защитниците на Барселона са направили насип от сините трупове, крият се зад тях, облегнали са дулата си върху чуждите мъртви гърбове. Тук е цял интернационал -дрогираният арабин тъпче заоблени патрони в револвер ръчна изработка, чернокож с расти до кръста люлее рязана пушка с широко дуло; двама мустакати дървеняци се целят в портата с винтовки. Тип с дръпнати очи налива от туба керосин в бутилки, които затъква с парцалени фитили - получават се порции коктейл Молотов.
- Нещо те много дълго... - подсмърча китаецът. - Казаха за половин час ще се върнат!
Чувам как пиука комуникаторът в джоба ми.
- К’во има? - интересува се арабинът.
- Дай да си дръпна! - моля аз.
- Ей! На барикадата! Да бяхте помогнали! Едва домъкнахме тук тази гадост! Тук са четири Ппуда, мамка му! - чува се от тъмнината.
- Това не само моста, а и всичко наоколо ще отнесе! - кикоти се другият. Дървеняците се измъкват иззад синия насип и се затътрят към гласа.
Край. Дай им още петнайсет минути, и ще превърнат станцията в бойна глава, а шибаната кула в ракета; шейсет килограма пластичен експлозив... Комуникаторът звъни отново, все по-настойчиво... Арабинът изпуска кълбо тръпчив дим, от който въздуха става като вода, подава ми чудновата резбована лула - тумбе сто джудже, застанало на колене и вперило издълбаните си очи в онзи, който го пуши; мундщукът на лулата е огромният му крив член.
- Почерпи се.
Тикам шокъра в шията му. Зззз. После дръпнатия - той замахва към мен с бутилката си, идиот - в бузата: зззз! Чернокожият примигва изненадано, надига се и насочва към мен дулото на резеняка си толкова бавно, сякаш това е стотонното оръдие на древен линкор -удрям го с ръба на дланта си по шията, той жвака и кашля, щрака спусъка - резенякът е с вдигнат предпазител; налагам го с шокъра където ми падне.
В този момент се чува трясък - атакуват портата с таран. Бум! Бум! Бум!
Значи сигналът за настъпление вече е даден. Те са изчакали тъмнината и са се придвижили по моста, когато вече не са се виждали отдолу... Сега със сигурност целият тунел е изпълнен с наши...
- К’во става там? - развикват се онези с пластичния експлозив.
- Няма значение - викам им в отговор.
БУМ! БУМ!
Само че портата тежи сигурно десет тона. Колко ли още време ще им отнеме?!
- Да помогна?! - тичам срещу четиримата, които едва мъкнат две огромни раници, шарейки наоколо със слаби светодиоди.
БУМ!
Осъзнали, че портата не е по зъбите на тарана, от онази страна домъкват лазерна резачка и ослепително ярко зайче се промъква през композитния пласт, впуска се в дълго пътешествие, оставяйки зад себе си пустота и следа от разтопено, сякаш прекарват гореща лъжичка през шоколад.
Ако не аз, то кой? Така казва Ерих Шрайер.
Нареждам се последен, придържам раницата с гнева божий, докато пъхам контактите на шокъра в ухото на единия дървеняк, после ги премествам към друг, даже не виждам лицето му. Лъчът скача, търкулва се нанякъде, вторият дървар пуска товара си и замахва с ножа си, жегва ме по рамото. Раницата пада, прегърбеният тип, който я е мъкнал дотук, хрипливо си поема въздух, но изминава милисекунда, а ние все още сме тук. Ножът продължава да свисти, прегърбеният се взема в ръце, мята два пуда Геена върху уморените си рамене и с усилие побягва към портата.
БУУУМ!
- Стойте! Стойте!!!
Инстинктивно отскачам от невидимото острие и побягвам след прегърбения. Той се спира на няколко крачки от крилата на портата, пуска товара си и се заема да шари в раницата, готвейки се да изпари всички ни. Успявам да го изпреваря с един миг; хващам го за косата и го отдръпвам от детонатора, пъхам шокъра направо в зиналата му уста - умри!!! В този момент до нас се добира оцелелият дървеняк, виждам замаха му в лъча на мъртвешки вторачения диод в ъгъла. Мога да се предпазя само с ръка - хващам ножа за острието, едва успявам да си помисля, че ей сега отрязаните ми пръсти ще се посипят по пода; дървенякът се изненадва, аз пускам ножа, омазвам с кръв лицето му, после се нахвърлям отгоре му - аз съм по-тежък - бавно отмествам острието встрани и по-надалеч от себе си, а после - ззз! -улучвам мига. Край... Сега...
Къде е раницата ми?! Къде е маската ми?! Залитам като пиян; из пещерите се носи ехо от далечни гласове, идва подкрепление. А, ето я... Ето я маската, зад гърба ми. В раницата. Надявам я криво-ляло, тичам към портата, намирам ключалките...