Не си ли спомням тогава за Радж, за Девендра, за Соня, за Фалак, за Марш, за Джеймс? Не. Затова пък си спомням как изкормваха полицаите в стоманените им брони, които бяха домъкнали тук заради онзи лъскав панамерикански кретен. Как не ми повярва Анели. Как показваха по всички канали сините подути обесени, които бяха от звеното на Педро. Как Фалангата - всички ние - преглътна това тогава. Как Анели отиде при лъжливия пудел, любителя на телевизионните камери.
- Свой! Свой!
Така пускам Безсмъртните в Барселона.
Отварям и сядам на земята. Те не виждат това под маската на Аполон, но аз се усмихвам.
Шрайер ме пусна да отпочина. Това беше заслужена почивка - за онова, което направих с Беатрис и с нейните дъртаци, с вълшебните й лекарства и вещерските й проекти. Но почивката свърши; време е за работа.
Заобикалят ме родните маски; вдигам ръкава от китката - разпознайте ме, аз съм свой! Аз съм такъв като вас! Дзън-дзън - и ми протягат ръка за помощ.
- Ян. Ян Нахгигал 2Т - казвам им аз.
- Какво правиш тук, по дяволите?!
- Стигнах... По-рано... Преди да са затворили... Внимавайте... Там има пластик... И подкрепление... Идва им помощ... Насам... С оръжие... Чувате ли?!
- Изпратете го на континента! - нарежда някой. - Навоюва се, герой.
- Там... Те имат оръжие... Всички тук имат оръжие - мърморя аз. - Защо не изпратят армията? На всеки от нашите тук има хиляда!
- Армията си върши работата - отговарят ми. - Дайте му противогаз!
- Какво?
Цялата станция вече е претъпкана с Безсмъртни; от хилядата фенери тук вече е светло като в ден.
- Пригответе се! - викат отнякъде. - Три минути!
И бледите Аполонови лица едновременно падат от човешките. За кратък миг виждам пред себе си не антично войнство, не преродената Фаланга на Александър, а тълпа - разпалена, развълнувана, такава като онази, която бушува долу. А после вместо отчуждените, прекрасни маски всички си надяват чужди, черни - с огледални илюминатори вместо очи и с филтри вместо уста. Изчезват мярналите се хора, превръщайки се в зли духове; започва бал с маски.
Лицата на всички са ми непознати; петдесет хиляди - как да ги запомниш?
Всичко освен едно. В самия край на полезрението ми някой скрива в черния каучук главата си, обрасла с твърда къдрава коса. Потрепвам. Изумително даже, че успявам да го забележа - той се е извърнал от мен, гледа настрани.
Смачкана червена буца с дупка вместо ухо. Вместо ухото, което бях отхапал.
- Този да се евакуира! - разпореждат се с мен.
И отново както в онзи ден; наоколо са еднакви маски, само че на друго божество, и пак Петстотин и трети ще прави вместо мен онова, на което не съм способен.
- Не! Не! Ще отида там! - Изтръгвам се, дори паренето в порязаните пръсти угасва. - Аз знам къде е Рокамора! Къде е Мендес! Аз ще ви водя!
- Добре, добре... Сложете му противогаз! Защо той досега...
И аз суетливо се събличам и крадешком се озъртам за човека без ухо - успял ли е да ме познае? - но сега всички тук са и безухи, и безоки...
- Две минути!
В този момент някой се намесва:
- Беринг ще държи реч! За нас!
Беринг е в лявата китка на всеки - в комуникатора; седи на това място, където може да слуша пулса ни или да му задава ритъм. Всички усилват звука - и Беринг ни говори:
- Ние бяхме търпеливи с тях! А те взеха нашето търпение за страх! Ние бяхме добри с тях! Но те взеха нашата доброта за слабост! Ние ги спасявахме от войните им! Ние им давахме нашия хляб и нашата кръв, нашата вода и нашия въздух! Ние сме се отказали да продължаваме рода си! А те се плодят тук като хлебарки. Ние им подарихме нов дом, а те го оградиха и сега се стремят към нас.
Въртя се, опитвам се да определя кой е Петстотин и трети - безполезно. Всички са еднакви, всички са щамповани, всички са се прилепили към Беринг като деца към майчината си гръд.
- Хиляда момчета от полицията загинаха днес. Те ги убиха! Изклаха ги като животни! Наши момчета! Мои! Чакахме твърде дълго... Те наводняваха Европа с наркотици - ние чакахме. Крадяха нашето - чакахме. Сега те колят нас! Взели са за заложник президента на Панамерика, искат да им дадем безсмъртието! Ако изтърпим това, край с нашата Европа! Или ние, или те!
Това със сигурност е неговият глас, на Беринг; но е изчезнала цялата му маниерност, цялата му престореност. Той отсича така, както би могъл да отсича всеки звеневи - и цялата Фаланга мълчи, внимателно вслушвайки се във всяка негова дума.
- Те там са петдесет милиона, тези неблашдарни ненаситни твари! Бихме могли да хвърлим срещу тях армията, да ги изтребим, да изпепелим това проклето място! Но ние няма да слезем до равнището на тези зверове! Европа няма да позволи да бъде оскотена! Нас ни изпитват, но ние трябва да докажем, че не могат да ни сломят! Хуманност! Нравственост! Закон! Ето на какво се държи нашата велика държава! Братя! Сега ни гледа целият свят! Именно вие сте длъжни да влезете в Барселона първо! Вие трябва да покажете какво означава да си Безсмъртен! Днес вие ще се покриете със слава!