Виждам как гърбовете се изпъват, как черните фигури се строяват в редици. А Беринг довършва:
- Ние няма да пролеем мръсната им кръв! Но кракът им повече няма да стъпи в нашата страна! Всички те подлежат на депортиране! Сред тях има мнозина, които са откраднали нашето безсмъртие! И ако не вземем мерки, те ще се върнат! Като хлебарки, като плъхове! Затова... преди... да изпратим... тези... зверове... обратно... в джунглата... на всеки... ще инжектираме... акселератор! Достатъчно сме търпели!
- Достатъчно сме търпели! - повтарят глухо наоколо.
- Забрави за смъртта! - отсича Беринг.
- Забрави за смъртта! - повтаря Фалангата.
- Маааарш! - реват мегафоните.
Така се озовавам на острието на копието; отпред е лавина.
Ще те намеря, Рокамора. Теб и твоята Анели. Ти си се скрил на Дъното, в самото леговище на звяра, ти си се заобиколил с главорези с автомати, мислиш си, че няма да се добера до теб, ще отстъпя, че сега ще ви позволя да живеете спокойно?!
Не ни пука, че сте хиляда пъти повече. Не ни пука, че сте въоръжени.
Ние идваме.
Изнасят ме от станцията - връхлитаме Барселона отгоре. Гледам напред, но гърбът през цялото време ме сърби - Петстотин и трети е някъде наблизо, някъде тук. Гледа ме, изгаря ме с поглед.
Хората продължават да стоят на площада. Сега в тъмнината, когато бунтовниците са запалили факли и фенери, площадът наистина изглежда като тънката земна кора, пропукваща се и разтичаща се под натиска на огнена лава отдолу.
Панорамните прозорци на неоновата кула, стигащи от пода до тавана; в тъмносиньото лятно небе като съсиреци от мрак летят армейски ескадрили. От континента срещу метежния град се надига въздушен флот. А от морето - от мястото си виждам хоризонта - се приближават съдове и са неизброими. Обръчът се затяга, но Барселона не трепва - от площада се надига, расте, раздува се:
- ДО-ЛУ! ДО-ЛУ! ДО-ЛУ!
И още:
- РО-КА-МО-РА!
Аз вече смятах този Вавилон за свой, но той ми измени с Рокамора по същия начин, по който ми изменя с него Анели. Град курва, град предател. Горда курва и явен предател, но аз го мразя толкова много, колкото и исках да се самозалъжа с него.
Това ще бъде велик щурм, велика битка. Не усещам как тече кръвта от разрязаните ми пръсти и разпореното ми рамо, забравил съм за болката.
- Забрави за смъртта! - крещя.
И хиляда гърла тръбно подхващат възгласа ми.
Ще тикам контактите на шокъра в жива плът, докато не свърши зарядът, а после ще удрям, ожулвайки кокалчетата си, ще хапя, ще драскам така, че ще ми се чупят ноктите. И нека мен също ме мушкат, ритат, да дробят костите ми, нека изкарат от мен цялата гадост, нека умра чист, непорочен, празен; тук, със своите, не е страшно да загинеш
Искам да умра в боя, искам да пролея върху Барселона кипяща сяра, искам да изпратя върху нея стълбове огън, да изтребя всяка душа тук, която съм обикнал и която ме е измамила.
Но аз не съм бог, аз съм метална прашинка и небесата са безоблачни и звездни.
- Анели - мърморя във филтрите на противогаза.
Нищо не излиза навън - филтрите задържат мръсотията.
А после широките крила на бомбардировачите засланят светлината на звездите; те се носят стремително като ангели меченосци и там, където е паднала тъмната им сянка, всичко млъква. Отделят се и валят надолу бомби, разкъсват се, преди да са достигнали земята, над главите. При пръсването си всяка от тях изпуска газ. Хората се превиват, падат, прегръщат се, уплашени, готвят се да умрат в пламъци - но само вдъхват невидимия и безвкусен газ и падат на земята.
Когато излизаме на площада, ни посрещат милиони неподвижни тела. Но никой не умира - нали в прекрасната страна Утопия няма нищо по-висше от закона и нравствеността.
- Сънен газ! - обяснява ми черно лице с непроницаемите очи на муха.
Колко мило. Всички просто спят и чакат да ги събудим.
Това е просто вълшебна приказка, просто някаква гадна вълшебна приказка.
На площада няма място за нас, всичко е затрупано с тела. И ние вървим върху телата -отначало стъпваме внимателно, а после както ни падне. Те са меки и вероломни; да се ходи по тях е сложно - вероятно така се е ходело по блатата и по пясъците, преди да залеем пустините и тресавищата с еластичния цимент, с който сме покрили и цялата останала част от земята. Защото земята е твърде крехка за нашите небостъргачи.