- Накъде? - питат ме. - Води ни при Рокамора.
Над спящото кралство, като врани над полесражение, кръжат турболети, тикат в телата дебелите лъчи на прожекторите си - дали някой не се помръдва? Всички лежат мирно.
Прожекторите разглеждат кулите и заедно с тях аз виждам това, което не бих видял в тъмнината: две гръцки букви „омега“. Онази кула, за която говореха в тълпата. Същият този обелиск, който притиска гърдите на погребания отдолу стар площад „Каталуния“. Някъде там.
- Там - соча към обелиска. - Отдолу!
Комуникаторът ми отново е жив, залива ме със съобщения за това как върви операцията: в пристанището на Барселона навлизат празни мегатанкери - именно тях сме видели на хоризонта. „Тук има огромно пристанище и крайбрежна - знаеш ли каква!“, нейният глас. Тръсвам глава - махай се оттук!
- По-живо - командвам аз командирите си. - Докато газът действа! Там при тях е Мендес - трябва да го измъкнем!
Там при тях е Анели имам предвид. Нея трябва... Трябва... Дявол знае какво.
И ние скачаме по гърбовете и коремите, по краката и по главите - към кулата „Омега-Омега“. По-скоро, докато не е станало късно! А гърбът все ме сърби, пари, чувствам натиск и не знам дали в нашия авангард не е той, Петстотин и трети, и не го ли водя към Анели - сам, отново...
Ето я и нея, „Омега-Омега“, ето го входа, ето ги стълбите; отровният облак се е спуснал на земята, промъкнал е пръстите си в процепите на хлебарките, шава там, напипва, мачка паразитите.
Крачим по стъпалата - на всяко лежат паднали бойци, до очи омотани с арабски кърпи, препасани с патрондаши. Никой не ни се съпротивява. Така и на смъртта някога й е било лесно да работи с хората.
Мечта, а не работа - но ръцете сърбят, иска ти се да влезеш в бой.
Ставайте! Бийте се! Какво сте налягали?!
Ритам брадат муджахидин по скулата - главата му отскача и като гутаперча се връща на мястото си. Бий се! Бий се, кучи сине!
Отдръпват ме от него, увлякъл съм се, насъскват ме: „Търси! По следата!“ - и аз продължавам спускането.
Площад „Каталуния“ е средновековен пазар, застигнат от чумата. Модернистките шестетажни сгради от уморен камък целите са в сажди, ограденото от тях пространство -самият площад - издишва последния си дъх. Всички са заспали - налягали са на земята кой както свари, кой където го е застигнала отровата. В скарите догарят овъглени шишове, досвирват мелодиите си акумулаторни автомати, в стените са се забили жужащи унило електрокари. Мократа настилка под краката ни е покрита с търговски палатки и във всяка от тях има тела. Тъмнината е такава, сякаш цялата вселена се е свила и не е останало нищо освен Земята - за нашата Земя са забравили. Такава тъмнина, като че ли съм се спуснал в самия Хадес при умрелите стари гърци.
- Е, и къде тук?!
Светват фенери. Търси.
- Някъде тук. При някакви наркобарони... В базата им... Тук...
- Ясно... - поглежда ме без никакво изражение един от тях. - Да се разделим! Да обискираме всички сгради! Мендес ни е нужен! Останалите - разпознаване, инжектиране -и в танкерите!
И ние се разделяме и търсим.
Дават ми антисептик, за да не гноят раните ми, лепенки, за да не ги виждам повече, и обезболяващи, за да не си спомням за тях. И аз повече не си спомням за тях.
Анели...
Не те намерих в царството на живите, искам да те намеря в царството на мъртвите. Сграда след сграда, апартамент след апартамент, коридор след коридор, клетка след клетка, стъпало след стъпало, мазе след мазе. Колко хора има тук. Колко хора има тук.
Решихме да влезем в Барселона, знаейки, че на всеки наш се падат по хиляда бунтовници. По хиляда озлобени, отчаяни, крещящи, въоръжени души, които няма какво да губят.
Сега те лежат сковани, дишат едва забележимо, ръцете и краката им са направени от податлива мека гума и въпреки това са твърде много, чудовищно много; по хиляда на един! Сега разбирам какво означава това число.
Имам си своя работа, но трябва да правя и другото, общото: да тикна скенера в китката на всеки спящ, да узная името му или да му присвоя номер, да му инжектирам акселератора, да надяна на ръката му етикет, че е обработен, после да го товаря на носилка, да го нося горе. Там действат други бригади: сортират телата, освобождават пътя за вече пристигналите камиони, трупат живите мъртъвци на купчини - главата свободна, с лицето надолу, за да не се задушат при повръщане - и ги карат в пристанището, където чакат мегатанкери, супербаржи, всички съдове, които Беринг е успял да реквизира за нашата операция.