И аз се ровя, ровя се в чуждите домове, поглеждам в лицата на приспаните старци, мъже, жени; свършват батериите на скенерите - раздават ни нови. Свършва зарядът на инжекторите - донасят ни заредени. Гърбът ме боли зловещо - работа в приведено положение, приспаните тежат като мъртви, а мъртвите са тройно по-тежки от живите. Приспаните ни се съпротивяват - със своята тежест, със своето безволие.
Молех се за сражение, исках да воювам - но това прилича не на битка, а на безкрайно погребение. Какво да правя? Воювам с тях, както умея - превъртам ги, вдигам им ръкавите, намествам изсипалите се гърди, почиствам зацапаните устни, светя в очите им с фенерче. Никой няма да се събуди - химията е отишла далеч напред. Какво ли сънуват? Може би всичките виждат едно и също? Пустота?
Минава денят, минава и нощта. Остават деветстотин на един.
Защо никой не ни помага?
Анели я няма сред тях. Няма го Рокамора. Няма го Мендес. Няма я Марш. Няма го Джеймс. Всички са външни хора.
Падам от умора, заспивам върху приспаните - някого другиго ги разгребва, докато съм в състояние на забрава. Монтират за нас херметични палатки, в които да можем да свалим противогаза поне за няколко минути, да хапнем, да пийнем. Ядем мълчаливо, не разговаряме помежду си - няма за какво да си говорим.
Та няма да тръгнем да говорим за това, че с всяка инжекция отмерваме на някого по следните десет години от живота му, без да разследваме, без да се опитваме да изясним нещо, нали? Те не спорят с нас, това е добре, чудесно. Действа извънредно законодателство, Беринг е обяснил по новините всичко изчерпателно на Европа и на целия свят - ако не бъде инжектиран всеки, те ще се върнат Правим това не за да ги наказваме. Правим го, за да ги възпитаме. За да избегнем повтарянето на подобно нещо в бъдеще. Европа има право на бъдеще, казва Беринг.
Аз търся Анели, търся я, търся я, разгребвам и разгребвам. Минава още една нощ и още един ден и още една нощ - старая се да работя по-технично, прехвърлям инжектора от кървящата си дясна ръка в неумелата лява и обратно, сядам върху нечии гърбове, защото нямам сила да се навеждам повече, коланът ме е протрил, краката ми са отекли, приключили сме с площад „Каталуния“ и се движим по булевардите „Рамблес“, и трябва да побързаме, защото те ще започнат да се събуждат, и не успяваме, и отново върху земята пада тежък облак, който обгръща всички и ги завлича в тъмнината, и ние преобръщаме дебелите, слагаме в носилки изнемощелите, носим момичетата стръкчета, хващаме за ръцете и краката старците и ги подхвърляме, разпознаваме-инжектираме-разпознаваме-инжектираме-инжектираме-инжектираме и отдавна преситен с мъст, аз не мога повече да те мразя, Барселона, защото не мога изобщо да чувствам нищо повече, а те все още са по петстотин на всеки от нас, да бяха свършили да бяха свършили, и проклетите танкери се приближават към пристанището един след друг, ние ги храним с месо, те пълнят търбусите си и си тръгват, а ние изстъргваме карантията на Барселона, населваме шибания Хадес, адът се закрива, ние сега ще боядисаме всичко тук в бяло и ще разкараме вонята от вашия звезден прах и вашата пикня, и от вашето къри, и от вашите спарени тела, и от сега нататък всичко тук ще ухае на синтетични рози, а вие се махайте в Африка, нека танкерите ви разтоварват, където им падне, не е наша работа, само се махайте оттук, само свършвайте вече, моля ви, но те мълчат, аз говоря с тях от умопомрачение, от изтощение, а те мълчат, сякаш са напълнили устата си с вода, и аз прехвърлям, преобръщам, инжектирам, разпознавам, инжектирам, а Анели все я няма и няма никого от моите познати, макар и аз вече да не се боя от среща с Радж или с Бимби, не се боя да вземам решения, не се боя да ги инжектирам - не се боя от нищо, освен от едно: че когато телата секнат, когато изляза оттук и отида горе, когато ме пуснат от Барселона, така и никога повече няма да почувствам нищо, защото съм изтрил всичките си нерви в кръвта и вместо тях са поникнали струпеи, които после ще станат на дебели непробиваеми мазоли; а когато остават само сто души за мен, за всеки от нас, аз вече не се боя и от това; и когато отваряме християнския приют за сираци - двайсет момичета от три до десет години, сбръчканите монахини едва дишат, мърдат под клепачите с изпъкналите си зеници, ние извикваме спецотряда, всичко по протокол, с децата трябва да се оправят жени, такива ни е създала природата, и след час те пристигат - женска десетка, жилести мадами в черно с маските на Атина Палада вместо лица, и аз трябва да стоя встрани и да гледам как те бързо и ловко се справят с детските телца, и не мисля за това, че ето онази с късите къдрави косици, тя е на три - цък! - ще умре като дребна изсъхнала старица на тринайсетгодишна възраст, а онази черничката, тя е на пет - цък! - ще доживее до петнайсет, може да успее да се влюби, а тази седемгодишна красавица с дългата гъста коса почти ще пробва живота, но ранната старост ще свари и изяде цялата й красота, преди тя да успее да разцъфне наистина, а после те отнасят спящите момиченца на ръце, майчински прегърнали ги, някъде в тъмнината.